Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...

Биляна Вардарска

И когато в условията на живковизма и съвременния български неовърховизъм подобни документи се публикуват, за да доказват какво е националното съзнание на поета, с подобни доказателства лъжата сама разобличава себе си.
Но лъжата е нещо твърде жилаво и упорито.
От една страна, тя фронтално атакува личността на Вапцаров, а, от друга, се преоблича с шовинистически дрешки, когато го нарича “велик българин” вместо “велик македонец”.
Шовинистичната демагогия на живковизма си имаше особено любими политически рожбички, на които сама кумува и ги нарече “възродителни процеси”. Първият - турският - сравнително бързо “изкукурига” в резултат на могъщ международен натиск. И сега българската нескопосана демокрация се гордее със специфичен етнически модел.
Вторият - македонският възродителен процес, отстъпва “на порции” - и пак под международен натиск.
Този процес не подмина и най-близките хора на Никола Вапцаров.
Братът на поета се възмущавал, че за Никола Вапцаров не се пише така, както трябва.
Възмущавал се и мълчал.
Но прекалено дългото мълчание става подозрително.
И дошло времето на равносметката.
И то му казало, че дългото мълчание е най-тежкият му грях в живота.
И грабнал перото, и писал, писал и такива неща написал, че едва ли може човек да си представи блаженството на живковизма, когато ги е чел...
Понякога и сложните въпроси имат лесен отговор - как да искаш да победи истината, ако още не й е дошло времето?
Македонското национално съзнание на Никола Вапцаров е преминало през най-голямата и най-жестоката проверка - смърт чрез разстрел. И сега никой не може да му го отнеме.
Но...
Но в корумпирана България всичко е възможно - и най-светлата личност може да бъде оплюта. За нелепостите граници няма.
Именно една от тези нелепости обяви Никола Вапцаров за “антибългарин”.
“Анти” на български се превежда като “против”.
За да бъде обвинен някой, че е “антибългарин”, трябва да има доказателства за подобно твърдение. Никола Вапцаров никога не се е чувствувал българин, а неговото отношение към българите не оправдава и не съдържа частичката “анти”.
И това го доказва самият той.
В стихотворението си “Земя” - най-македонското - Вапцаров пише:

“Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето
с умът...”

Всички имат обща съдба - общи неволи и въжделения. И за никакво “анти” не може да става и дума. На другия полюс е монархофашистка България. С коя България върви Никола Вапцаров? Отговорът е повече от ясен - с трудова, обезправена, експлоатирана, честна, а не с “принцовете по рождение”, на които “боговете са братя”, но в крайна сметка времето ги изхвърля на бунището на историята.
Ето още един пример, който разобличава клеветническото “анти”. В стихотворението си “Спомен” Вапцаров изповядва:
“Аз помня очите
на този огняр.
Как жадно поглъщаха тези очи
всички лъчи,
които случайно,
през сажди макар,
се вмъкваха редко
във нашата клетка.”

“Аз чувствах
как тези зеници се молят,
как страдат,
как тягостно страдат!
Те искаха толкова малка пощада -
до пролет,
до другата пролет...”

Нека си припомним и стиховете, в които сърцето на поета плаче с кървави сълзи за своя прекрасен другар:

“Но мен се струваше, че той
в заекващия си брътвеж,
ме питаше с болезнен вой:
“Къде е другият младеж”?
(“Спомен”)
Съпругата на поета - Бойка Вапцарова, пише по същия повод:
“И Кольо ми разправи как огнярят, който му носи въглища с кош, плюе парцали кръв от изгнилите си дробове и не може да си почине нито ден, защото няма кой да се грижи за семейството му.
- А да знаеш само какъв прекрасен човек е този огняр! - рзказваше той. - Учил е само до четвърто отделение, а е преизпълнен от ненаситна жажда за знания. Навярно той скоро ще умре и за да го отклоня от постоянната мисъл за болестта и смъртта, аз му разправям какво съм чел и какво съм видял по света. Той слуша с напрегнато внимание, радва се, интересува се, нарича ме с най-нежни имена. Ще донесе въглища, ще бърза да свърши работата, ще дойде тихичко при мене и пак: “Хайде, разправяй...” “Очите му горят все по-трескаво, лицето му се облива с едри капки пот, той ме гледа безпомощно и иска да му повтарям по няколко пъти, че ще дочака не само тази пролет, но още много други пролети. И когато аз го успокоявам, огнярят сияе от радост и започва да ми говори за семейството си, за двете си малки деца, като се дави от суха кашлица. А на мен сърцето ми се къса от мъка, ще ми се да разбия мутрата на тоя проклет живот...
Скоро огнярят легнал тежко болен, завели го в болницата и след няколко дни починал.”
Всеки почтен човек, който е прочел тези редове, ще се убеди, че преднамерената клевета с ехидно усърдие, равностойно на жалкото й безсилие, цинично се опитва да налее в душата на кристално чистия хуманизъм на поета отровата на частичката “анти”.
Ето още едно опровержение от Никола Вапцаров на прословутото “анти”.

“И аз крещях години -
цяла вечност...
Долавях, че и другите крещят:
машините
завода
и човека
от най-затуления
тъмен кът.

И този крясък стана сплав,
с която
бронирахме живота си така,
че сложиш ли му
прът във колелата,
ще счупиш своята ръка...”
(“Завод”)
Е, кой не би попитал с предизвикана ироничност:
- Нима такива проникновени стихове ще напише ръката на човек, който носи в душата си “анти”?
Никола Вапцаров недвусмислено и категорично е изповядал своя идеал - Да се радват на труда си хората и да се обичат като братя!
Никола Вапцаров със същата непоколебима решителност ни е казал не само за какво е, но и против какво е - против разкапания и озлобен живот, против отровната плесен, от която земята се отърсва, против убийците на доброто и вярата в човека...
И този Вапцаров хуманизъм не е поставен в никакви географски, национални, държавни или етнически граници. Затова в поезията му ще срещнем имената и на Русия и Украйна, на Китай и Филипините, на Тексас и Мексико, на Париж и Испания, на Алжир и Фамагуста, на Киренайка и ... и ще се убедим, че това е един своеобразен екватор, който опасва земното кълбо. И не случайно жителите на това земно кълбо се прекланят с уважение и обич пред подвига и поезията на Никола Вапцаров. А колко много от тях са могли, а други и сега могат да произнесат думите на поета като собствено откровение:

“Война!
А безброя от гладни?
Война!
А безцелната смърт?
А нашата бликаща младост,
която раздрусва светът?”
(“Епоха”)
Но в корумпирана България се направиха предостатъчно цинични опити да бъде поставен недостижимият Никола Вапцаров в кривото огледало на негативизма и деформацията. Поради две причини:
Първата причина е напълно разминаване на демократичния цинизъм с идеала за социална справедливост, намерил вдъхновяващ израз в поезията на Никола Вапцаров.
Втората причина - категоричното македонско национално съзнание на Никола Вапцаров, което е особено опасно по времето, когато първият приятел на България са Съединените американски щати, същите Съединени американски щати, които отказаха да се подпишат под Букурещкия мирен договор, с който балканските хищници си поделиха Македония.
В България македонците бяха унищожавани с хитлериски методи. Точният им брой никой не знае, но въпреки това съществуват данни, според които техният брой възлиза на стотици хиляди.
Ето защо македонците в България се делят на три категории.
На първо място са откритите македонци, които винаги най-жестоко са репресирани. На второ място са македонците, които привидно се побългаряват, за да избягнат преследванията, но винаги си остават македонци. И на трето място са лумпените, които още навремето Гоце Делчев е нарекъл “синове-изроди”.

Врати се на претходната страница   Врати се горе