Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
100 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров

“РОДИНО, ТВОЯ ОБРАЗ МЕ ОПИВА, И ТВОЯ ГЛАС НЕСПИРНО МЕ ЗОВЕ”
РОДИНАТА В РАННАТА МУ ПОЕЗИЯ
Стойко Стойков

Изброявайки местата, които Вапцаров е определил като чужди в поезията си: Варна, Русе София, ние виждаме образа на чуждата страна – България, на която авторът във цялата си поезия ще противопоставя лика на неговата родина и земя – Македония. Така „Земя” не се явява някаква нова позиция на поета, повлияна от коминтерни или други някакви зли сили, а просто едно обобщение на цялостното отношение на твореца от първите до последните му творби към чуждата България и към родината Македония.

Добре известно е, че Никола Вапцаров посвещава много творби на отечеството. Цял опус е включен в единствената му стихосбирка издадена приживе - „Моторни песни” – под заглавието „Песни за родината”. Много добре известно е за обективния читател за коя родина става дума там. Но много по-малко се знае, че Вапцаров е писал за нея още в най-ранните си юношески стихове. Именно родината на поета, отразена в тези ранни и слабо известни поетични произведения, е темата в тази статия.
Става дума за начални, незрели творби, писани в периода 1926 – 1932 г., когато Вапцаров е 17 – 23- годишен, лишени от поразяващата сила на зрелите му стихове и за това обикновено невключвани в изданията на неговото творчество. Но макар като поезия да нямат особена стойност, те ни говорят не по-малко ясно за чувствата и мислите на младия Вапцаров.
Да започна с най-старата запазена тетрадка с негови стихове, т. нар. „Тетрадка по смятане”, с текстове от 1926 г., писани във Варна. Първото стихотворение в тази най-стара Вапцарова тетрадка, съответно за момента най-старото известно негово поетично произведение, е посветено на темата за родината. То започва със серия въпроси дали и „тамо” славеят пее, трендафилът може да живее, младост тлее и облаците сълзи леят. Следва:

Ах кажете що мълчите
Вази питам чужденци.
Или идат ощ разбити
Клети мили бежанци?

Но във снежните чукари
На величествен Пирин,
Лъх бунтовнишки ощ гали,
Спомня спомен там един.

Там, във Преспа, Шар и Воден
Кръв бунтовнишка кипи
Скоро волен дух народен
Славни час ще извести.

И талазите на Струма,
Гордий рев на Черни Дрин,
Всред ще носят тази дума:
Свобода, ще пей Пирин.

Няколко са важните неща в това стихотворение. Писано е във Варна и той се обръща към местните хора, в мнозинството си без съмнение българи, с „чужденци”. Посветено е на македонската тематика – бежанците, революционната борба в миналото и вярата на твореца, че скоро ще дойде часът на бунта, който да донесе свобода. Описаната географски страна, която трябва да се освободи, е Македония (Пирин, Преспа, Шар, Воден, Струма, Черни Дрин) и - което е знаменателно - свободата, която ще се извоюва, ще се отнася и за Пирин и за Струма, т. е. той е смятал и тези части на Македония, които са се намирали в България, за несвободни!
Така още от самото начало на творческия път на Вапцаров са маркирани няколко от основните идеи в темата за родината: 1. Родината е Македония; 2. Тя не е свободна; 3. За него България е чужда.
Много подобно е дванадесетото стихотворение в същата тетрадка със заглавие „Облаци”. Този път авторът се обръша към облаците, наричайки ги „клети чужденци” и питайки ги откъде са бежанци. Следва серия въпроси:

Носите ли вие радост,
Спомен мил поне един?
Или още гине младост
Там далече зад Пирин?

Там в далечни край страдален
Слънце грее ли в небе?
Или Вардар е печален
Или всичко будно мре?

Или вредом смърт царува
Или в Търлис кръв се лей
Бащин дом в сълзи ли плува
Там наший враг живей.

Дали в Охрид все тъй мило
В нощ звездите блещят
Или някак си унило
Там талазите шумят.

Де сега е мойта майка
Моят брат къде живей?
Тя за мен дали се вайка,
Той байрак дали ветрей.

Виждаме кои са наредените места от „далечен край страдален” – споменава освен Пирин, също така и Вардар, Охрид, Търлис, които по никакъв начин не могат да бъдат включени в родния край на поета. Тях ги обединява друго - те са все места в Македония, които не само не са родни места за Вапцаров, но той никога през живота си дори няма да ги приближи. Така че под фразите „далечен край страдален” и „там” се крие нещо друго и по-голямо, а именно далечната родина. Това се потвърждава и от последния куплет, който очевидно няма предвид биологичната майка и брат на поета – за тях няма нужда де се пита къде са – знае го, у дома, в Банско, нито пък - дали невръстният му брат ветрее байрак (т.е. води дружина). Въпросът е зададен от позиция на прокудения от родината македонец, не знаещ какво става с близките, които е оставил в Македония.
В страданията на така ясно описаната Македония е включен и Пиринският й дял („Или още гине младост/ там далече зад Пирин”), наравно с Егейския („в Търлис кръв се лей”) и Вардарския („Или Вардар е печален/Или всичко будно мре”). Това е много показателно – Пиринският дял на Македония от гледна точка на един българин би трябвало да бъде щастлив, че се е озовал в свободната част на отечеството. За Вапцаров това обаче не е било така. А гинещата младост край Пирин не е само някакво творческо преувеличение – това е кървавото, душегубното зловещо време на Иван Михайлов.
Тринадесетото стихотворение започва знаменателно с думите:
Неволник клет в далека ли чужбина
Ще диря аз изгубения рай?
А ме делят не месец, не година
От бащин дом, от родния ми край.
Следва описание на мъката на Вапцаров по родния край и семейството. Това стихотворение Вапцаров преработва, запазвайки цитираното начало, и то е било отпечатано през 1928 г. в списание „Родина” под заглавие „Носталгия”. Там намираме и следните куплети като втори, пети и шести:
А тъжно, болно става на душата,
В глава разляно олово тежи,
Кат облак чер виснал във небесата
Дълбока скръб ме родино мори.

Родино, твоя образ ме опива,
И твоя глас неспирно ме зове;
Тъга безкрай по тебе ми открива
Невидени цветисти брегове.

Аз зная... знам душа не ще изтрай
Да е далеч от твоя небосвод,
Но моя дух над тебе ще витай
Със мъките на цял един народ.
В ръкописната преработка, запазена в „Голямата тетрадка” на Вапцаров, е посочено, че то е писано във Варна. Вапцаров във Варна изпитва мъка и носталгия по родината и душата му не може да изтрае да е далче от нейния небосвод!
И така не само хората във Варна са му чужденци, не само облаците, но и самата земя е чужбина, а родината - далече. Едва ли има съмнение при това положение, че родината, за която говори, не е България, а този „цял един народ” е именно македонският, а не българският, за който Варна е част от родината.
В т. нар. „Малка тетрадка” на 7-мо място намираме стихотворение, което добре кореспондира с така наченатата тема за родината и чуждата България. То е писано в Русе на 19 юли 1930 г.

Далечен бряг...
...
И в този ден, до смърт ранен
С тъга по светла ведрина
Жадувах мир и грейнал шир
Над родната земя.
---
Но после в миг един светлик
Свирепо скъса вечерта
И моят път – безгробна смърт
В далечен край, очерта.

Така, след Варна, и Русе се оказва далечно и чуждо място за поета. Това отношение към Русе, в което той прекарва известно време, откриваме и в „Спомени от юг”, намиращо се в „Голямата тетрадка” и писано на 18 септември 1929 г. пак в Русе:

Аз искал бих да съм под родна стряха
...
Но всичко туй отмина. Аз съм сам.
Под писъка на северните хали.
Сърцето вкоченясва вече тук.
И аз разбрах отдавна вече знам,
Че ласката на ветера от юг,
Така приятно, както в мойто детство
Неще ме вече никога погали.

Той изразява такова отношение и в друго стихотворение, единадесето по ред в „Розовата тетрадка”. То започва с думите:

Макар далеч от родни крайнини
Далеч от родна стряха аз живея

Темата за България като чужбина, започнала тук, ще намери своя известен и категорично оформен завършек в стихотворението „Земя” писано през 1938 г. в София, което започва с добре известните думи: „Тази земя, по която тъпча сега... Тази земя, не е моя земя. Тази земя, простете е чужда... Земята не чувствувам моя.” Изброявайки местата, които Вапцаров е определил като чужди в поезията си: Варна, Русе София, ние виждаме образа на чуждата страна – България, на която авторът във цялата си поезия ще противопоставя лика на неговата родина и земя – Македония. Така „Земя” не се явява някаква нова позиция на поета, повлияна от коминтерни или други някакви зли сили, а просто едно обобщение на цялостното отношение на твореца от първите до последните му творби към чуждата България и към родината Македония.
Втората запазена поетична тетрадка на Вапцаров е наречена „Розовата тетрадка”. В нея се съдържат стихове, писани през 1927 и 1928 г. Седмото под ред, без заглавие, е посветено на родината. Ще го цитирам цялото:

За теб родино във борбата
За теб родино в планината
Хайдушка песен аз ще пея
За твойте чада изморени
За твойте китни брегове
За бащин дом осквернен
Или цветущи градове

За твойте хубави балкани
За Пинд, за Шар и за Пирин,
За твойте синове терзани –
Ще кръв пролеем до един.
Родино мила ний те любим
За теб живеем, за теб ще мрем,
И млади дни за тебе губим,
За тебе всичко ще дадем.

Отново родината е описана по един безспорен начин: Пинд (в Егейска Македония), Шар (във Вардарска) и Пирин (в Пиринска Македония). Избрани са планини до самите граници на Македония. Тук недвусмислено е употребено за Македония понятието родина.
Честа тема и в ранната, и в зрялата поезия на Вапцаров е борбата за освобождението на родината майка, която е ... поробена. Това би било много странно твърдение по отношение на България (поробена от кого!?), но просто ... не става дума за нея.
През април 1928 г., в списание „Родина” е отпечатано стихотворение на Вапцаров със следното съдържание:

При първий зов, при първата покана
Ще дойдем свята Майко ний
При бойни зов на първата камбана
ще дойдем там плеада от борци.

Протегнеш щеш ръце си оковани
- Измъчена светица и следи
От бичове и най-ужасни рани
Ще видиме; и кървави сълзи

Свидетели за дните преминали.
Глави ще склоним ний за благослов,
Прегърнеш щеш децата отраснали
С великата ти Родино любов.

Ще дойдем майко, хиляди борци
Ще дойдем там: стихия, лава,
пламък,
От робството ний новите творци
Не ще оставим камък върху камък!
Коя е тази Родина с голяма буква е ясно от останалите стихотворения на поета. Но и в това тук се съдържат доста подсказвания. Тази родина и майка е под робство, с оковани ръце и подложена на мъчения. От гледна точка на българин и по отношение на България това би било прекалено пресилено казано – все пак България е свободна държава и дори според сметките на най-дивите й националисти повече от половината е свободна. Но, виж, от гледна точка на македонец и за Македония по онова време, констатациите са напълно точни.
В „Голямата тетрадка” на поета се съдържат стихове от периода 1928 – 1930 г. Едно от тях е „Предвещание”, в което пресвятата родина на поета е в робство, окови, мрак, а нейният народ влачи тегла, които, поетът вярва, че не са вечни. Ето го в цялост.
Аз вярвам майко родино пресвята
Във светлостта на своя бъден ден
Аз зная, знам не вечни са теглата,
И тоз народ не е за тях роден.
---
Аз вярвам в бъдещето на живота
За таз, която толкоз годин плака
ще дойде край на твоята Голгота
На робството оковите и мрака.
---
Аз вярвам майко: те се изживяха
Ония дни на скърби и нерадост
И не напразно те кръвта си ляха
И не напразно свойта свидна младост

Пилееха из родните балкани
И не напразно те със кръв поиха
Незнайните усои и поляни.
О не напразно родино се биха

Аз вярвам майко – малък слаб поет
Аз вярвам, че ще дойде светъл ден,
Но аз ще бъда само силует
И черна нощ ше бъде окол мен.

На 1 февруари 1929 г. Вапцаров на 68-то място в „Голямата тетрадка” е написал друго стихотворение без заглавие:
...
Ний тръгнахме, прегърна ни нощта...
Накрай града сложихме свойте
пушки
И дадохме обета си хайдушки,
Че живо нема връщане дома!

Смълчани бавно крачехме напред
И всеки търси с погледи студени
На миналото дните си блажени
Напразно, ний израснахме под гнет

Сънувахме че там на Свети Климент
Камбаните ехтяха вдъхновени...

И пламваше купнежа във душите
По-вихрен, по стихиен и свободен
И слагахме пред храма си народен
Най- свиден дар – на младостта си
дните.
...
Не чакахме, ний търсехме навред
На някаква незвана смърт следите
Защото яд безумен сви душите
И мъката на шест вековен гнет.

За какъв шествековен гнет говори поетът? България е под турска власт непълни пет века, всъщност 482 г. Виж, Македония е била под турско 517 г. (ако броим от 1395 г.) или 542 г. (ако броим от 1371 г., както са смятали някои историци в по-старо време). Ясно е, че отново става дума за Македония, а не за България. По-важното е, че авторът доста явно намеква, че Пиринска Македония под България също се намира под гнет. Така той твърди, че „ний израснахме под гнет”, а цялото негово поколение е израснало в България (Вапцаров е тригодишен, когато през 1912/13 г. Пиринска Македония се озовава в границите на Царство България). Броен до 1929 г., шествековният гнет, споменат от Вапцаров, става още по-пълен - стават между 534 и 559 г. гнет върху Македония. (Сравни с “шест сме века чакали напразно” в “Крали марко”)
В стихотворението „Майко”, намиращо се също в „Голямата тетрадка”, авторът се обръща към майката с „клета робиньо” и я моли да прежали загиналия си син. Тук не става дума директно за родината, а за истинската майка, но забележителното е, че и тя е „робиня”. Песента завършва с думите:

Очи не ще вдигнеш от пиринска
шума,
Дето ще се вият два гарвана черни.

Авторът многократно е изказвал своята обич към родния Пирин. Посветил е и специално стихотворение на тази любов, наречено „Обичам те, Пирин”, публикувано през юни 1928 г. Ръкописът му е от месец май същата година, като място на написването е посочен гр. Варна.

Обичам те, обичам те Пирин,
Обичам те едничка моя радост.
...
И разкази на твоите букаци
За мъките на цял един народ.
...
Защото ти едничък обеща
Това, което майка ми не даде
Това що татко ми не завеща
Обичам те обичам те Пирин.

За автора Пирин е не само роден край или символ на една част от поробената родина, той е символ и на самата родина и на народа й. Виждаме, че в цитираната творба букаците на Пирин разказват за „мъките на цял един народ”. Това припокриване на образите родина – Пирин имаме и в стихотворението „Погребение”, намиращо се на първо място в „Малката тетрадка”, писано в Банско на 31. 07. 1930 г.
...
Или пък питай, минеш ли от там,
изморените в тежък труд дървари,
Но тихо, сякаш, че говориш в храм ...
За любовта, която грей в Пирина
И бродяща с светулките над Гласна
И после щом вечернята удари
И замръчи над моята Родина
Скръсти ръце, защото тя огасва...

Планината е символ и на борбата за свобода, затова героят на Вапцаров в „Родина” (публикувано заедно с „Обичам те, Пирин” през 1928 г.) заявява на либето:

Жаля, прежалям равна ти снага,
Стройна калина,
Но не прежалям зелени мури
Горе в Пирина.

Лирическият герой на Вапцаров, а чрез него и самия той, е готов да се бори и жертва за родината, за нейното освобождение от робството. Това го видяхме на няколко пъти в цитираните дотук творби. Ето още няколко примера.
В стихотворението „Смяна”, обработващо темата за смяната на генерациите, борещи се за свобода, и намиращо се в „Голямата тетрадка”, авторът се обръща, изглежда, към баща си, известния съратник на Яне Сандански Йонко Вапцаров:
Ще слушам аз глава си преклонил
На млада гръд, и нема да жалея
Че някога кръвта си ще пролея
За таз земя, която си любил.

Тук Вапцаров ни посочва, че любовта към „тази земя” е наследена при него именно от бащата македонски революционер.
На 3 септември 1929 г. в Божурище поетът написва „Хайдушка песен”, подражавайки стила на Яворов.

Тъмна мъгла лежи над Пирина
...
Друга е мъгла легнала -
Родина.
Развейте байрак над мури,
Огън ще падне и бури.
Дружина!

Интересно е, че този категоричен македонски патриотизъм на Вапцаров се развива в крайно неблагоприятната обстановка на обучението в Морското училище, в което учениците са подложени на силна шовинистична обработка. В тетрадките, отпечатани специално за това училище, кориците отвътре и отвън са изпъстрени с надписи от рода: „България над всичко”, „Помни: България велика е била и на света култура е дала” „Помни войната”, „За България живея, за България ще умра. Аз чакам деня!” и подобни. Вапцаров сякаш е избягвал тези тетрадки. Използвал е само две такива за поезия. На едната не е записал нито едно стихотворение за родината (нещо наистина странно за този период от неговото творчество), сякаш смятайки, че ще я оскверни, ако запише нещо за нея между покрити с подобни лозунги корици. Записал е едва 8 стихотворения там. В другата е писал за родината, но пък ... са й откъснати кориците! Тя е използвана и след завършването на Морското училище и може би именно липсата на контрола на училищните власти е позволило отстраняването на оскверняващите корици.

След време в едно свое стихотворение, посветено на родината Македония, близкият приятел, съидейник, сънародник и съратник на Вапцаров Антон Попов ще напише: „Познах География позната – сънувах родната земя.” С това той е изразил един основен творчески похват, чрез който членовете на Македонския литературен кръжок са писали за своята родина, защото същото констатираме и при останалите поети от този кръжок. Много вероятно е това да е влияние именно от Вапцаров, най- добрия и вещ от тази група македонски творци. Основание за това ни дава ранното творчество на поета. Както видяхме дотук, той посочва родината си чрез географски маркери. Видяхме, че посочва като такива планините Пирин, Пинд, Шар, реките Струма, Вардар, Черни Дрин, Гласна (вер. Глазне), езерата Преспа и Охрид, градовете Воден и Охрид, село Търлис. Наистина позната география - все места от Македония. При това Вапцаров често ги подбира по тройки – по едно от трите части на поделена Македония. Тази практика той запазва и в зрялото си творчество.
А за България говори като за чужда страна. Дори името й не споменава!
Интересно е, че в неговата поезия срещаме имената на всякакви страни: Мексико, Русия, Киренайка, Испания, дори Влахия („В Кубрика”, 1930 г.), но не и България.
Но някой би казал, не споменава нито Македония. Всъщност това не е вярно. Тук ще направя едно отклонение от темата към късното творчество на Вапцаров и недовършените му творби.
Запазен е нахвърлян замисъл за произведение от Вапцаров, от което по-късно произхожда известното стихотворение „Илинденска”:
ЗА МАКЕДОНИЯ
Да пишем за Илинден
Знаеш ли как падна Питу Гули.
(Като минеш за Прилеп,
за Пирин)
Същото имаме и в нахвърляното продължение на едно известно, но незавършено произведение. Оказва се, че и стихотворението „Ще бъда стар, ще бъда много стар” също е било замислено като патриотично и македонско. За пръв път се среща в „Карираното тефтерче”, творбите в което са посветени именно на родината Македония. В това тефтерче са дадени и фрагменти от плануваното продължение на творбата. Така след добре оформеното и познато от публикациите начало, в което Вапцаров заявява, че желае да си помечтае за бъдещето, е оставил няколко реда пауза, вероятно за да напише в бъдеще връзка със следващите стихове:

Тогава аз ще имам син
синът ще бъде двадесет
годишен.”

Следва 1/3 страница празна, в която да се развие темата, маркирана с тези два стиха, а на следващия лист започва нов етап от стихотворението, в което вече се описва бъдещето, за което Вапцаров си мечтае. Описва случка, при която младите в това бъдеще се правят важни, но нямат достъчно подготовка и за някаква елементарна повреда викат „спец” – него; описва как им се кара за това и им обяснява какви са били младежите по неговото време, а младите се смеят и зъбите им „блестят от чистота и здраве”. Следващата част ни разказва как взема гневен да чете вестника:

И ето виждам - плана с сто процента
по посева изпълнен в
Македония.

Вест, след която той, без да каже нищо, скача и, силно развълнуван, облича наопаки палтото си. Завършва с четиристишие, в което се появява мечтаният син:

Не казвам нищо. Мръщя се обиден
и гледам моя син ме дебне тихо.
Но аз се пазя той да ме не види
с какво доволство днеска се
усмихвам.

Това е именно смисълът на недовършеното произведение „Ще бъда стар...” -македонско патриотично стихотворение, в което той самият ни казва за какво бъдеще мечтае – без съмнение комунистическо, но с независима македонска държава, в която плановете се изпълняват 100 %, а младите пращят от здраве и дори породено от благоденствие лекомислие.

Не случайно в тази статия избягнах да включа публикуваните творби от зрелия период на Вапцаров, посветени на родината. Убеден съм, че читателите ги знаят и лесно ще констатират, че между тях и останалото творчество на поета няма никакво разминаване. Посочих достатъчно много примери от неговите стихове от времето 1926 – 1930 г., от които се вижда, че за него още тогава, още от началото, родината е била Македония. И това са стихотворения, писани в десетилетието преди прословутата резолюция на Коминтерна, която, според някои болни мозъци, е измислила македонската нация. Нужно ли е да се каже нещо повече?!

Врати се на претходната страница   Врати се горе