Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
100 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров

ДУМИ, ДЕЛА, БЕЗСМЪРТИЕ!

Станимир Ковачев

Пирин е голяма планина. Красива. Дива. Непокорна. Но и тя ще се стресне и уплаши, ако край нея се издигне камарата от книги, статии, спомени - всичко, писано за Никола Й. Вапцаров. Чудно как една малка книжка като “Моторни песни” може да разбуни духовете така, че десетки години за нея да се пишат разбори, критики, хвалебствия, да величаят поета, да го отричат, да го боготворят, да го възвисяват или пращат в бездната, да го правят герой и родоотстъпник, терорист и патриот, да водят война за това дали е македонец или българин, да разнищват стиховете буква по буква, точка по точка, тире по тире, запетая по запетая... Пък и не е чудно, когато става въпрос просто за един гений! А ако не беше убит от българските фашисти и продължеше да пее, какво ли би изпял?!

Всеки, захванал се да обрисува, образа, живота, делото и творчеството на Никола Вапцаров, го прави според силите си.
Някои използват много висок стил (т. е. неразбираем) и много купешки думи - четеш, четеш, четеш и нищо не разбираш. Засърбяват те ръцете да почнеш да редактираш, захвърляш “Речника за чужди думи в българския език”, докато се питаш дали самият автор разбира какво е надраскал, и в този миг ти просветва, че самовлюбеният писач не е чел Вапцаров. Ако го беше чел, щеше да пише “ с думи прости”.
Други, в стремежа си да го изкарат българин, се подпират с цитати от стихотворения като “Земя”, “Родина”, Елтепска” и др. Да се смееш ли, да плачеш ли, да ги псуваш ли (ами ако се размножат?) за обратните им рефлекси! Не - просто можеш само да ги съжаляваш! Но когато използват за целта си и “Илинденска” - вече не понасяш тяхната тъпота, безскрупулност, крещяща неграмотност и наглост: та те дори бегло не са чели историята за времето на Илинден!
За обективната истина, че Вапцаров е македонец и никога не е писал нищо за България, някои “умни” глави имат готов отговор: “Писал е за Ботев!” А каква е историята на стихотворението за Ботев? Да разлистим книгата “Българската критика за Никола Вапцаров” и да прочетем спомените на Бойка Вапцарова:
“За жалост той не можа да преработи стихотворението “Ботев”.
В началото на месец април 1941 г. редакционната колегия на в. “Литературен критик” реши един от следващите броеве да бъде посветен на 2 юни - деня на Ботев. На Вапцаров бе възложено да напише стихотворение за великия поет-революционер. Той сериозно се безпокоеше от поставената му задача и когато го запитвах как върви стихотворението за Ботев, той с въздишка проговаряше:
- За Ботев трябва да пише човек, равен на неговия талант, да има неговия революционен огън и художествено майсторство. А аз що за поет съм? Ако това не беше партийно поръчение, досега сто пъти да съм се отказал.
После започваше да декламира стихотворенията “На прощаване”, “Хаджи Димитър”, “Зададе се облак тъмен” и други и ставаше все по-мрачен.
Времето летеше и той с големи усилия и напрежение пишеше куплет след куплет:
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти,
в гърдите - тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
- Не мога! -
Когато ни прочете цялото стихотворение “Ботев”, от нашето мълчание разбра, че не сме много очаровани, а и той сам не беше доволен. Той ни успокои, като обеща, че ще го преработи, но скоро бе арестуван и интерниран. После се включи в активна нелегална работа и не можа да нанесе замислените поправки.”
Всеки, който поне малко се е занимавал с писане, знае, че най-трудно се пише по поръчка. За когото и да било и за каквото и да било. Но се знае, че Вапцаров е бил рядко дисциплиниран. Отделно от това, има нещо, което един националист не може да разбере и приеме - има големи личности, които с общочовешката си дейност не принадлежат само на един народ, само на една нация, само на една страна. И Ботев е такъв!
Как Вапцаров да не пише за него, па било то и по поръчение?
А след като е писал и за Горки и Пушкин, Русия може ли да каже, че Вапцаров е руснак!?
Въпреки всичко няма да споделя широко разпространеното мнение, че Вапцаров не е писал за България. Писал е! И то в едно от най-хубавите си стихотворения за своята родна Македония, в самото начало:
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя - не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
(“Земя”, 1938 г. ,София)
Когато по-горе казах, “своята родна Македония”, не сбърках, нито пък проявих некомпетентност - Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 декември 1909 година в село Банско, Източна Македония, което село тогава е под властта на султана, т. е. в пределите на Турската империя. Всичко друго е лъжа!
Границата по това време между България и турските владения минава и по границата между България и Македония - на много километри от Банско. А селото става град три години след рождението на Вапцаров.
Ясно е, че всеки, независимо какво пише и говори и колко му плащат, разбира, че от Никола Вапцаров българин не става. Но тук искам да споделя нещо друго, което ме възмущава: почти не се пише или пък се споменава мимоходом, че той е бил активен антифашист. Набляга се на това, че е бил комунист. (Дори съм чел словосъчетание “антифашист комунист”. Звучи ми като “антикомунист фашист”. Глупости! Между антифашист и комунист, според мене, има многа голяма разлика.) А изтъкването, че е бил комунист, в последно време се прави, за да бъде отречен напълно, да бъде обкичен с най-обидни епитети (като родоотстъпник, например), да бъде руган, мачкан и отново разстрелян - вече от някакви измислени демократи, не проумяващи, че между комунистите и антифашистите, жертвали даже и живота си в една справедлива борба, и днешните “червени” лежи непреодолима бездна. А “демократите”, издигнали високо знамето на национализма, отдавна имат зъб на Вапцаров. Да се върнем пак към спомените на Бойка Вапцарова, поместени във вече споменатата книга: “През 1933 - 1934 г. старият Вапцаров бил отвлечен от реакционната македонска организация. Цялото семейство Вапцарови било записано в черния списък на ВМРО. Една вечер през лятото на 1933 г. Колüо се връщал от Горна Джумая. По пътя за с. Кочериново някой от тъмнината започнал да стреля по него. Той извикал: “Кой е?” Но никой не отговорил, а стрелбата продължила. Той заляга в канавката на шосето и пълзешката се измъква от опасното място.
По този повод той написа писмо лично до Иван Михайлов, с което го запитваше защо е извършено върху него покушение. Отговорът беше, че комитетът на ВМРО за първи път чува за такова действие.
Истината се разкри след политическия преврат от 19 май 1934 г. Правителството на Кимон Георгиев разтури ВМРО и в нейните архиви бяха намерени издадени смъртни присъди срещу Никола и Борис Вапцарови.
Какви мисли и чувства са изпълвали сърцето на Вапцаров по време на покушението върху него, той изрази по-късно в стихотворението “Песен”:
Във гората - враг стаен.
Във гората - мрак и изстрел.”
А защо аз държа, че едно от най-високите звания е антифашист? Ще обясня.
В началото на 20-те години на ХХ век в Европа се появява фашизмът. Това е най-реакционното, най-шовинистическото, най-зловещото, най-античовешкото явление на извратения човешки ум. Фашизмът тръгва от Италия 1922 г. (Не случайно Иван Михайлов намира дълъг пристан в Италия след разтурянето на ВМРО през 1934 г. и изгонването му от България). Минава през Германия и се разпространява в други страни. В Германия фашизмът се развива скрит под името националсоциализъм (нацизъм). Характерните негови белези са крайният шовинизъм, расизмът, мракобесието, антихуманизмът. Фашистка Германия на 1. lХ. 1939 г. напада Полша и с това започва Втората световна война. В коалиция с Германия (Тройната коалиция) са Италия и Япония. На 1. lll. 1941 г. българските управници присъединяват България към зловещата фашистка коалиция. На 24. Vl. 1941 г. ЦК на БКП поема курс към въоръжена борба срещу фашизма. На 17. Vll. 1942 г. по радиостанция “Христо Ботев” е прочетена Декларацията на Отечествения фронт (ОФ). В него се обединяват БРП, БРСДП, НС “Звено” и Радикалната партия.
Войната бушува. Изчезват от лицето на Земята градове и села. Разрушени са и безвъзвратно загубени за човечеството хиляди паметници с историческо и културно значение. Загиват милиони хора в газовите камери и крематориумите на фашистките концлагери (загиват и 11 400 евреи, задигнати от Македония и пратени на смърт в Полша). Унищожени са десетки милиони хора по цялата Земя - деца, жени, старци, младежи, мъже. Историята се стъписва от варварството на нацистите. И цялото прогресивно човечество се вдига на смъртна борба срещу фашизма. Различията между хората в политическо и религиозно отношение изчезват - мъже и жени, бели, жълти, черни, обикновени хора, учени, творци, хора на науката, техниката и изкуството, честни военни - с ясното съзнание, да залагат живота си, се включват в Антифашистката съпротива. Българските фашистки управници, превърнали се в лакеи на нацистка Германия, създават Окупационен корпус, окупират част от Балканския полуостров, преотстъпена им от фашисткия агресор, като наричат окупацията освобождение! Нагъл, циничен, трагичен и безумен абсурд, който продължава и днес. Една малка брънка от Антифашистката съпротива е и Никола Вапцаров. Попадайки за втори път на мушката на фашистите, той е убит в Гарнизонното стрелбище в София на 23 юли 1942 година като изявен и силно активен антифашист, македонец при това. Едновременно с него посрещат смъртта и македонците Антон Попов и Атанас Романов и още трима техни другари.
За мен винаги е било загадка как комунистическата партия в България е установила монопол над някои неща с общочовешко звучение - като започнем от Деня на труда, да кажем, и стигнем до Антифашистката съпротива. Та в Съпротивата са участвали и хора, мразещи комунизма и неговите носители, хора, членуващи в най-различни партии или пък безпартиини или аполитични. Включвали са се всички, които са разбирали, че ако не бъде унищожена кафявата чума, животът на Земята ще загине или ще бъде върната историята векове назад. Участниците в Съпротивата в различните страни са носели различни имена, но ги е обединявало едно название - антифашисти, звучащо и днес като парола.

И необЯснимо защо Вапцаров много рядко е назоваван антифашист. За мен това звание е най-достойното, което може да притежава истински силният човек - смелият, всеотдайният, талантливият, жертвоготовият. Като Никола Вапцаров. А защо заради антифашистката му дейност някои го наричат терорист? Та нима той прилича на михайловист?! Защо почти не се споменава, че за антифашистката си дейност Никола Вапцаров посмъртно бе удостоен от Световния съвет на мира с Почетна награда за мир за 1952 година? Та нима по улиците на България се разхождат нови фашисти, които искат да се забравят фашистките издевателства? Та нима пак някой си мисли, че може да определя и променя съдбата на страни и народи!?
Нека си спомнят предупреждението на Вапцаров:
Народ е това! -
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.
(“Майка”)
И искам да запитам. Кой си ти, който отричаш живота, идеите, делото, саможертвата, Родината и народа на Никола Йонков Вапцаров? Кой си ти, който забравяш, че светът се прекланя пред него? Кой си ти, който се криеш в мрака и използваш патриотизма като щит за мръсните си дела? Кой си ти, който живееш в миналото и мечтаеш да го върнеш в днешния ни ден? Кой си ти, който даде от тъмнината на страха първия изстрел по твореца антифашист? Никола Вапцаров те познаваше и директно ти каза:
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти, отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас,
може би...
(“Двубой”)

И накрая. Колко от отрицателите и ругателите на Никола Вапцаров биха застанали пред дулата на пушките, за да отстоят своите убеждения, вярата си, думите и делата си, за да докажат, че и при тях, както при него, няма разлика между творчество, думи и дела? И биха пролели първата си капка от своята кръв за Нея - за Родината, а останалата - за бъдещето на човечеството - такова, каквото го виждаше той: “Ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя.”


Простор ми разкрий, о, съдба, помогни
да дам на доброто човечество нещо!
Дано не изтлей с безполезните дни
пожарът в сърцето ми още горещо.

Божествен пожар, от небесни ръце
запален у мене, бушува с кръвта ми;
човечество, пулса на мойто сърце
се моли за твоето щастие само.

Дано да успея не с празни слова,
а с дело това да изкажа! Пък нека
награда да бъде над мойта глава
пак кръста по тая голготска пътека.

За тебе, човечество, нека умра!
Тогава щастлива, красива смъртта е!
По-силно опива от тая игра,
в която животът и ний си играем.

Съдба, о, кажи, че ще бъде така:
свещен ще е краят! И аз ще отсъдя
да бъде скован, но от мойта ръка,
там кръста, на който разпънат ще
бъда.

ШАНДОР ПЕТÜОФИ
(“Простор ми разкрий, о, съдба...”)
Врати се на претходната страница   Врати се горе