Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...

Биляна Вардарска

Такава е истината за Македонския литературен кръжок.
Всеизвестно е, че историята е не само безвъзвратно минало и неосъществена перспектива, но и реално настояще. И Никола Вапцаров е използувал тази реалност, за да направи за своята Родина - Македония, всичко, което един ден ще промени съдбата на поробените му братя. Ето защо не можем да подминем гостуването на съветските футболисти през лятото на 1940 година в София. В “Летописът... “ Бойка Вапцарова пише:
“Членовете на литературния кръжок и техните близки подготвят подаръци за съветските спортисти и търсят начин да им ги предадат.”
“Установихме се да направим един плакет-медальон, щеше най-бързо и лесно да се измоделира и излее от бронз.
- Сядай и прави, пък аз ще тичам да уредя въпроса с отливането...
Кольо не се отдели, докато не му дадох още топлия гипс. Той изхвръкна на вратата и отиде да го носи за отливане от бронз...
Но предаването бе непредвидено свързано с големи приключения и не се осъществи.” (Николай Шмиргела, Сб, Н. В. с. 217 - 218).
И Бойка Вапцарова, и Николай Шмиргела не казват цялата истина за този медальон, а само част от нея, която не противоречи на живковизма, който, превърнат в държавна политика, си поставя за цел да докаже, че в България няма нищо македонско. Ето защо нищо не се казва, че по настояване на Никола Вапцаров в медальона е била гравирана картата на Македония и надписът е бил на македонски език.
Не можем да не се съгласим с Георги Караславов, когато пише:
“Вапцаров беше с мека, извънредно чувствителна душа, но своите сантиментални пориви той умееше да скрие дори и от най-близките си хора. В предсмъртния си час той е изявил тази дълбока същност на своята душа - при прощална среща с майка си поръчал тя, която го е родила, откърмила и възпитала, да занесе на утрото след разстрела цветя на гроба му.”
Не можем да не се съгласим с Георги Караславов и когато продължава:
“На жена си, която, макар слабичка и крехка наглед, изнесе тежката и трудна борба за неговото спасение, която при всички възможни случаи му засвидетелствуваше своята дълбока любов, своята преданост и грижа, той посвети една от своите последни творби - “Прощално”.”
Но можем ли да се съгласим с Георги Караславов, когато пише:
“...той (Никола Вапцаров) загина за освобождението на българския народ...” И накрая допълва: “Другата от последните две свои творби той посвети на българския народ. И с този народ той наистина остана и в бурята, която се разрази, и в строителството на социализма...”
Отговорът е категоричен:
Не! И не! И не!!!
Защо?
Защото Никола Вапцаров никога не е бил с българско национално съзнание. В безсмъртната си поезия и с дейността си в Македонския литературен кръжок той е оставил безспорни доказателства кой народ счита за свой. И за кой народ ще пролее първата капка от своята кръв.
В стихотворението си “Родина” Вапцаров пише:
“А моят народ
работи,
умира,
като в дълбоката
бонзова ера.”
(“Родина”)
Кой е този народ?
Това е народът на Гоце и Даме, това е народът на Македония. Грубо изопачаване на истината е да се внушава лъжата, че Вапцаров е считал българския народ за “своя народ”. И това ни го е казал той и при това абсолютно категорично:
“Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя - не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда!”
(“Земя”)
Това категорично отричане се отнася за българската земя - единствено и само - и за никоя друга. А щом земята не е негова, щом това не е неговата Родина, нима ще каже за народа й “Моят народ?”
Цитираната строфа - първата от стихотворението “Земя” - има своя специфика: чрез художествен похват - градация - отрича, че България е родната земя на поета. И това е изразено с категоричност, каквато няма на друго място в поезията на Вапцаров.
Логиката на това отрицание веднага ни подсказва, че по-нататък поетът ще ни разкрие образа на своята Родина. Но той не бърза с конкретните й очертания - дава предимство на нейната удивителна красота:
“Над мойта земя
напролет
лъчите
щуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.”
(“Земя”)
И преди да си зададем въпроса:
- Но коя е тази прекрасна земя? - поетът заявява с македонска гордост:
“Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син, а още надоле
е светлия бряг на Егея.”
(“Земя”)
Ето това е Македония - единна в сърцето на поета, а реално - разделена между балканските хищници. Вапцаров го казва с последния стих:
“По Беласица телени мрежи....”, който е отпадал по цензурни съображения. В някои издания този стих го има, а в други го няма. А би трябвало винаги да го има.
Съдбата на Вапцаровата земя е свързана с Илинденската епопея, на която посвещава стихотворението си “Илинденска”. Идеалът на тази епопея е безпределно ясен:
“И ако трябват лозунги - добре! -
Ще вдигнеме плакати до луната: -
Свободна искаме,
не щем,
не щем протекторати!”
(“Илинденска”)
И днес Никола Вапцаров продължава да разобличава българските фалшификатори, които искат да докажат недоказуемото - че македонският народ се бил борил за обединението на България, а не за свободна, независима и демократична Македония. Сякаш македонските патриоти са се борили за една огромна тепсия, върху която да поставят Македония и да я поднесат като подарък на злополучния български княз или цар Фердинанд. И започвайки да си вярват на подобни съчинителства, някои български политици посегнаха към националния празник на Македония с цел да си го присвоят под формата на съвместно чествуване.
Заслуга на Вапцаров е, че той с поезията си и посмъртно разобличава подобни аспирации.
Вапцаров много добре е познавал историята на Македония. И дълбоките исторически корени на своя народ.И не случайно пише стихотворението “Крали Марко”.
“Шест сме века чакали напразно.
Чакали сме - сто синджира роби.
Късай ти, а аз ще ти разказвам:
“Рожба писка в майчини утроби.

Кой не мина - той не ни ухапа.
(А една ли мина вража орда!)”
Ще цитирам и още нещо от стихотворението му “Хроника”:
“Отвсякъде врази.
Беласица е в броня.
Край Охрид син
къртечниците грачат.
Какво сега? - Сълзи ли ще пороним
или на глас да седнем и да плачем?”

“За първи път не влиза днес у нас
историята с кървавата мутра
Столетия сме чакали, за час
ще потърпим сега дима барутен.”

Само истински фалшификатори могат да обвиняват Вапцаров в липса на историческа памет, неговата прекрасна човешка същност да свеждат до... лабилна психика, а характера му да превръщат в послушник на Коминтерна.
Македонският народ - това е народът на Вапцаров. Всеки, който твърди, че е българският, неминуемо ще се окаже в тресавището на абсурдите и цинизма - та нима Вапцаров би променил своя етнос от гореща благодарност към палачите, които след няколко часа ще го разстрелят?!
Никакви усуквания и пресуквания не са възможни, защото поетът “безпощадно ясно” е казал за какво ще загине.
Нека се върнем отново към “Илинденска”:
“Те бяха също като нас младежи.
Досущ каквито тук сме сбрани ние.
И биха се,
и мряха във метежа,
тъй както утре
ще умреме ние.

Не хленча аз, че буря ги обрули.
Израстват други в димните пожари.
Погледай тук - това е Питу Гули,
а ти, навярно си...Никола Карев.”

Вдъхновяващ пример за Вапцаров са героите от Илинденската епопея, не от Априлското въстание. И неговата саможертва ще бъде в името на Македония:
“Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!”
(“Доклад”)
Под “Нея” е зашифровано името на Македония, защото това име не може да се изрече открито там, където вилнеят михайловизъм, неовърховизъм и всички видове гробокопачи на всичко македонско - от историята до конкретната личност. Открито може да се произнася името България. Но Вапцаров не го прави, защото е македонец.
Затова и първата капка от пролятата кръв е за Македония.
А другите?
Другите са за един свят, за който са се борили и умирали македонските великани - “като поле за културно съревнование на народите”, свят, в който народите трябва да живеят като братя, а свободният човек да се бори за съвършенство!
Нека надникнем за малко в съдебния процес, на който триумфира раболепието на българския хитлерофашизъм.
Съдията дава думата на Никола Вапцаров - за последен път.
Какво ще каже човекът, който след няколко часа ще бъде разстрелян?
Кой най-достоверно ще възпроизведе тези последни думи?
Само хора, които са ги чули с ушите си.
Бойка Вапцарова:
“С цялото си внимание се стремях да запомня последното изречение, казано от Кольо пред съда.
- Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея!...”
Младен Исаев:
“Когато съдебната комедия завърши и председателят на съда ни даде последната дума, Кольо заяви:
- Аз действувах с пълно съзнание, че служа като верен син на своята родина. Не се разкайвам. Милост от никого не моля. Моля само да бъдат оправдани другарите ми, които нямат никаква вина...”
Фактите не ни дават никакво основание, за да мислим, че Вапцаров е подменил Македония с България. Той е казал истината пред съда, който не го е разбрал, защото в Македонския литературен кръжок не е имало предател, нито полицейската агентура е успяла да проникне в него.
Такава е истината и именно тя не може да се съгласи с Георги Караславов, който подменя “македонски” с “български” народ.
Известно е, че битието на човека - от изгрева до залеза - се съпровожда с най-различни документи. В това отношение и Никола Вапцаров не прави изключение. В различни документи, които му е издавала българската държава, преследваща и геноцидно унищожаваща всичко македонско, е определяла националността на Вапцаров като “българска”.
Другояче не е могло да бъде.
Всичко македонско е съществувало нелегално.

Врати се на претходната страница   Врати се горе