Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Това не е за поезия

КАК СЕ ВЛИЗА В ИСТОРИЯТА...

Станимир Ковачев

Навършиха се 67 години от разстрела на Никола Йонков Вапцаров, Антон Попов и другарите им. Всички - антифашисти. Разстреляни са на 23 юли 1942 година. На 23 юли 2009 г. вестник “24 часа” под рубриката “Годишнина” помества материал по този повод. Написан е от дългогодишната кореспондентка на “24 часа” Тони Маскръчка.
Материалът впрочем не е точно по повод на годишнината от убийството, а е по повод оскверняването на гроба на Поета. Въпреки че писаното заема почти цяла страница, ясна позиция на автора няма - думи, думи, думи, разкази, цитати, но писалата го стои някъде в периферията на събитията. Това се нарича хитра позиция - хем си си свършил работата, хем хонорарът е осигурен, хем не рискуваш да се набуташ под шамарите, хем няма да носиш отговорност...
Все пак има за какво да се помисли. Да прочетем някои редове: “След 67 г. покой и почит към поета антифашист Никола Вапцаров гроба му вече го няма. Разровиха костите му не други, а роднините.” “Не мога да се съглася с това “след 67 г. на покой и почит”. Убийството е извършено на 23 юли 1942 година, а чак на 9. lХ. 1944 година фашизмът си отива от България (поне това е официалната версия). Царят си отива още по-късно. Та тези години отпадат от почитта - ако убийците почитаха своите жертви, то нямаше да ги убиват!
След 10. Хl. 1989 г. се направи опит да се очерни ликът на Н. Й. Вапцаров, прекръстиха се обекти, носещи неговото име. Духовните наследници на терориста, убиеца, кръволока Иван Михайлов възродиха за живот името на своя кумир. Забрави се за известно време приноса на Поета за славата на България, забрави се, че той е носител на Наградата за мир, връчена му посмъртно от Световния съвет на мира за приноса му в борбата срещу фашизма. Така че и тук липсват години на почит към Човека, Поета, Антифашиста, Героя Н. Й. Вапцаров.
“24 часа” посочва: “Становище на министър Данаилов -гробът на Вапцаров не е паметник на културата. Но въпросът ще се гледа още веднъж.” След като държавните институции, органите за изкуство и култура, фондации, научни институти и институции, историци, грижещи се за опазване на националната памет, и още много други не са се постарали да увековечат гробовете на разстреляните антифашисти, не са се опитали да съхранят нагледната памет за саможертвата и смелостта на тези храбри мъже, отдали най-скъпото и невъзвратимото - живота си, в борбата срещу фашизма - за каква почит става въпрос?
Ед-инственото, което е направено, е да се доказва в тонове томове книжнина, че Н. Й. Вапцаров не е македонец, а е българин. Но по този въпрос няма да казвам нищо - който е чел поезията на гения, е видял коя е неговата Родина и къде се намира тя. Но да се преработват негови стихотворения, да се поднасят в съкратен вид, без да се означава, че има пропуск, да се тълкуват превратно - това израз на почит ли е?
И така - колко години на почит останаха?
А когато няма почит, народът е казал за починалия: “Ако беше жив, щеше да се обърне в гроба.” Покой ли!?
Да поговорим за друго. Има хора, които изпитват неистова омраза и безпаметна злоба към днешна Македония. И по всеки повод бълват черна жлъч към нашата съседка, измислят лъжи, фабрикуват нелепости, надават сърцераздирателен вой да й се попречи да стане член на Европейския съюз и НАТО. И нещо, което е много долно, подло и гадно: използват и чисто човешки, битови проблеми и нещастия, за да излеят своето безумие в яростта си срещу Македония. То понякога и бездарието е талантливо, глупостта - опасна, а умствената импотентност и перверзната душевност търсят своето покритие в националвърховисткия идиотизъм. Такива мисли ми минават през главата, като чета в споменатото стъкмено писание на Маскръчка: “Те ( роднините - бел. Ст. К.) са притеснени, че някой може да е изровил и откраднал костите на революционера и да ги пренесе в Скопие, като предизвика международен скандал.”
Не зная дали роднините (или авторът) се страхуват да не бъдат заграбени костите, но си представям как става това: тъмна, непрогледна нощ; духа зловещ вятър; вали противен дъжд; носи се смразяващ дъха плач на кукумявка; бухал буха; няколко злодеи с бради до коленете, мустаци до ушите и коси до кръста, маскирани с черни маски, се промъкват сред гробовете; застиват в мълчание, прегърнали някой кръст; ослушват се; копаят; събират костите; набързо зариват гроба; стопяват се в тъмнината; край оградата на гробищата ги очаква черна кола с фалшиви номера и загасени светлини; мъжете се вмъкват в нея, озъртайки се; повдигат капака на скритото дъно; наблъскват там торбата с костите; нощта ги поглъща! Няма да се учудя, ако някога прочета и нещо такова, съчинено от нуждаеща се от психиатрично лечение твар, посветила се на определен вид борба за национална “сигурност”.
Ако Македония иска да съхрани костите на Н. Й. Вапцаров, то тя знае как да стори това. Има вече опит с костите на Гоце Делчев. И то добре, че ги взе, та да запази за поколенията жив спомена за един легендарен свой син. Ако тленните останки на Гоце бяха останали в България... четете в. “24 часа” от 23 юли т. г.: “През пролетта Столичната община е посадила трева на гроба, за да не е грозен, докато се намери решение. Възможно било от скелета на поета да са останали само частици. Не е и сигурно дали те са от неговото тяло.”
И нещо друго, станало преди да се развихрят някои от роднините на Поета: “Съпругата на поета Бойка била кремирана, за да не се разкопава гробът на Вапцаров. Майка му Елена, брат му Борис и сестра му Райна също са погребани на други места.”
А къде са костите и гробовете на Патриарх Евтимий, на Паисий Хилендарски, на Васил Левски?
Как да окачествим ставащото? - Тъжно! Жалко! Срамно! Обидно! Безумно!
Това, което като скромен, обикновен гражданин на България мога да кажа, е кратко: мисля, че компетентните органи и държавата е нужно да се намесят и да спрат роднинската кал, която се хвърля върху паметта на Н. Й. Вапцаров; да запазят това, което е останало от него и от останалите убити антифашисти и от техните гробове и да направят всичко необходимо да се съхранят във вековете споменът и славата на тези храбри и достойни мъже за почит и уважение от бъдните генерации.
Недостойно е някой - който и да е той! - да посяга на светиня на един народ, на един регион, на един континент, на света! Не това е пътят за влизане в историята. Пътят за вечността не минава през вратичка в нечий гроб. Пътят за историята минава през това, което човек е създал и завещал на поколенията чрез примера си. Да се лакомиш за чужда слава е все едно да се топлиш на огън, отразен в огледало.
И ако някой, овластен да съхранява нечия велика памет за поколенията, не го прави, то той е престъпник и античовек!
Желае ли някой да бъде такъв?
Над материала на Маскръчка има две големи снимки на роднини на Н. Й. Вапцаров, снимка на някогашния, все още неразрушения надгробен паметник и мъничка снимка на самия Никола Вапцаров.
А за Антон Попов във в. “24 часа” от 23 юли т. г. няма “ни дума, ни вопъл, ни стон...”

Врати се на претходната страница   Врати се горе