Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Срещу лъжата трябва да се борим!

“ЗНАЕЩИТЕ НЕ ГОВОРЯТ, ГОВОРЕЩИТЕ - НЕ ЗНАЯТ!”

Самуил Ратевски

Една лъжа се носи вече десетилетия из България. Лъжа, зачената още преди Живков, но призната за истина по негово време. Една лъжа, която в безконечния преход към демокрацията, чрез Гüобелсовия метод на безкрайното повторение придобива истинност и сред народа. Защото, както е казал още преди хилядолетия Лао Дзъ: “Знаещите не говорят, говорещите - не знаят!”

Става дума за т.нар. “насилствено” т.нар “помакедончване” на т. нар. “българи от Пиринския край”. До 1992-1993 г. за такова чудо можеше да се прочете само в някои книги на оскотели от слугинстване на режима историци. Хората не помнеха подобни неща. Нямаше и откъде. Но, виж, помнеха сменяването на паспортите, когато са били задължавани и принуждавани да се пишат българи, помнеха, че бяха забранени македонските песни както за пеене, така и за слушане (днес те са вече български и се излъчват и рекламират и от същите, които ги забраняваха като македонски). Не само помнеха, а все още живееха със страха от това да бъдат македонци - защото, казваха те, мнозина пострадаха за тая “пуста Македония”. Мнозина бяха лежали в затворите, защото са македонци, и бяха живи, за да разкажат. Но през 90-те се появи един филм, наречен “Хроника на едно национално предателство”, в който чрез жестоко насилие над истината се внушаваше, че е имало голямо насилие и хората са били карани да се пишат македонци през 1946-1948 г. Оттогава и след повторения в най-различни тв и радиопредавания постепенно бе внедрен и се разпространи слухът, че е имало такова нещо. Хората започнаха да говорят, че се говорело за това. Лъжата, родена в българското “министерство на истината”, започна да придобива очертания на спомен.
Днес тази истинска лъжа може да се открие навсякъде. Тук-таме дядовците чуват този спомен от внуците си, а когато старите си заминат, младите ще разправят от тяхно име това, което старите никога не са казали, нито пък преживели. Софийските манипулатори си вършат работата добре. И това е, защото знаещите не говорят...
Ето например какво можем да открием на един уж по-умерен сайт по този въпрос.
“След Втората световна война по нареждане на Сталин и по договор между Георги Димитров и Тито българите от Югозападна България - както християни, така и мюсюлмани, са били принуждавани (има избити и осъждани) да наричат себе си македонци. Обратното - в по-късни години, когато “замислената” македонска нация започва да набира скорост, но Сталин и Димитров вече ги няма, на други български граждани такова самоопределение е било изобщо забранено. Вярно е, че по този повод няма избивани и осъждани.”
Вземам примера от този сайт (чието име няма да спомена, защото той не заслужава реклама) не за друго, а защото се изказва дори толерантно за българските стандарти. Думата “замислената” пред македонска нация е поставена в кавички и се признава, че македонското “самоопределение е било изобщо забранено”. Но това е горе-долу цялата толерантност. Македонците ги няма сред малцинствата в България на този сайт, тече и надпис в червено, в който се твърди, че през 1935 г. Коминтернът наредил “българите” в Македония да стават отделна нация. Да оставим последното твърдение, което не е нищо друго освен български мит, защото подобно решение не съществува. Да се обърнем към горния цитат. В него в концентриран до наивност формат се съдържат две чудовищни лъжи.
Лъжа номер едно. “След Втората световна война по нареждане на Сталин и по договор между Георги Димитров и Тито българите от Югозападна България - както християни, така и мюсюлмани, са били принуждавани (има избити и осъждани) да наричат себе си македонци.” Такова нареждане на Сталин няма, разбира се, но друго е да набедиш световната Баба Меца, че е яла дечицата на българите, за да ги накара да стават македонци. Чудовищното на тази лъжа е в твърдението “има избити и осъждани”. А такива няма! Досега не е известен нито един случай на човек, осъден или убит, защото не се е писал македонец. В края на краищата всеки трети човек в окръга се е писал българин и би трябвало всеки трети да е осъден или убит. Има осъждани врагове на комунизма (опозиция, ВМРО, македонски националисти и подобни - между осъдените са и много македонски патриоти като Дукимов, Монев, Сучев...), има разправа със стария държавен апарат и офицерството, има разправа и с по-имотни граждани, селяни - противници на колективизацията, участници в нелегални групи и подобни, но не и за това, че не се били писали македонци. Не за това, че са били българи. Да имаше такива случаи, досега щяха да са ни заринали с тях, с документите и спомените, а то остават само кухи фрази и лозунги - имало е насилие, ама къде са жертвите?
Толкова малко хора са се обадили досега, че са били преследвани. Аз в медиите и в частни разговори и в слухове съм срещнал само три. Единият е направо смешен - дъщеря на комунистически бимбашия по онова време се оплаква как били преследвани, задето били българи. Може би иска да се предпази от черното петно на македонизъм на баща си, защото според фантасмагорията на “карането” именно той е “карал” хората да се пишат македонци. Друга пък ни разказва ужасното преследване, което на практика се свежда до няколко устни заплахи на двора, при някаква кавга, поводът за които май повече е антикомунистическите настроения и думи на бащата. Трети пък разказва, че родителите му били избягали от окръга, за да не се запишат македонци, което си е глупост, тъй като 1/3 от останалите са се писали българи. Пък и, както се вижда, бягали са - не са били гонени. Това са всичките случаи на преследвани хора, които съм могъл да срещна за 20 години. Но, виж, срещал съм случаи на хора, които казват, че се говори, че имало нещо такова, но или не могат да се сетят кой им го е казал, или се сещат, че са го чули ... по телевизията, че къде другаде.
И странно как документопоклонниците в България, хора, които дори за собственото си самоопределение се нуждаят от документи, са толкова невзискателни към документните доказателства на тезата за насилствено помакедончване. Да бе имало такова нещо, то не би могло да се организира с щракване на пръсти. Би трябвало да има някакъв план, да има заповеди, които включват какви насилствени мерки да се вземат, за да накарат хората да се пишат македонци, други пък да предвиждат наказателни мерки за онези, които отказват да го направят. Би трябвало да има различни напътствия в тази насока, различни отчетни документи как върви насилието и наказанията, допълнителни заповеди как да се решат възникнали по време на процеса проблеми. Очаква се да има планина от присъди, заповеди за изселване и т. н. по този повод. Такива за преследваните македонци, въпреки цялото криене и триене, все още има. Но за преследвани заради българското си самосъзнание българи - няма. Няма не само явни, но поне тайни документи би трябвало да има - а днес тайните архиви са достъпни за историците на ДС, но явно там не са намерили нищо съществено. Да бе имало - би имало. Но явно бе нямало.
Затова няколкото пишман историци се позовават само на два държавни документа: телеграми от разложкия и неврокопския околийски началници до преброителите в графа народност да се пише македонец и македонка. Само два за толкова масов процес! - би се удивил трезвият човек. А не се намери историк в България, който да забележи, че в тези нареждания не се говори за насилие. А което е още по-важно - тези заповеди, в смисъла, в който се тълкуват днес, не са изпълнени - тъкмо в тези околии най-много хора са се писали или са били писани българи. А има документи, които могат да изяснят този парадокс, но те не са много тачени. Например оплакванията на част от пиринските комунистически дейци на заседание, проведено в София през 1947 г., че на много места преброителите са били същите от предишните преброявания и са писали населението по стария обичай като българско, без да го питат, че партията въобще е нямала ясна позиция по македонския въпрос и е водила съвсем пасивна политика, че дори и агитация не е направила при преброяването, обратно на опозицията, която е извършила силна манипулационна кампания, за да наплаши населението да се пише българско. Тук е и обръщението на Областния комитет на ОФ към жителите на областта непосредствено преди преброяването, в което се съобщава на населението, че за пръв път в историята им е позволено да се пишат македонци и че преброяването трябва да се базира на личното самоопределение. Имено в тази насока явно са и двете споменати заповеди, а не да накарат преброителите да пишат хората против волята им. Дали това, че са телеграми, и според това съвсем кратки, е причина за съдържанието, дали друго - няма кой да изясни, но от резултатите е ясно, че не са били възприети и прилагани в смисъла, в който искат да ни убедят днес някои ... историци... Били са направени вероятно за да се прекъсне порочната практика от преди 1944 г. да се пишат наред хората за българи, без да се питат. А нищо чудно някой ден да се окаже и че са фалшификат от Живково време... Но така или иначе в тях за насилие не се говори...
Но не само документи за насилие не цитират “историците”. Нямат и конкретни примери с хора пострадали, с техните присъди. Вместо това се използват безкритично самокритики със задна дата, писани след промяната на линията на партията, когато македонската идентичност (за разлика от българската по-рано) бе забранена. Всеки историк знае колко струват подобни “признания” на страхуващи се от разправа и загуба на привилегиите си комунисти, събрани в подкрепа на тезите на новата линия на партията. И така се получава парадоксът, че имаме някакви вяли признания от страна на набедените и самооплюли се за насилници, а не и от насилените. Имаме престъпник, който си признава, че е извършил престъпление, а няма жертва на това насилие, няма го и инструмента на престъплението. Абсурди на пропагандата! А би било наистина ценно да се издирят подобни “преследвани” хора, да се проучат историите им и да се види как са преследвани, каква щета са претърпели и за какво. Ако не за друго, то поне като предупреждение към нас, македонците, че не сме имунизирани срещу престъпни пориви, та да внимаваме повече. Ако има поне малко истина в пропагандния мит за насилието, биха могли да съберат стотина примера от само едно село. От всяко едно село. Но май няма нищо за събиране. Или случаите за такова са истинска рядкост.
Не е трудно за нас, македонците в България, да разберем психологичната основа на твърдението “имало е насилие”. То не идва от жертви на такова насилие, а от противници на македонското самоопределение и отрицатели на македонската нация. За подобни хора несъществуването на македонска нация е неподлежаща на доказване и проверка свещена аксиома и като логическа последица за тях е напълно невъзможно някой да се самоопределя за македонец освен ако не е принуден или подкупен. Тази е логиката на отрицателите ни днес, тази е и на отрицателите ни в миналото. Тази логика не се притеснява от липсата на факти - тя не чувства нужда от тях.
И така властва днес лъжата за насилствено помакедончване и за преследване на българите. А тази лъжа е чудовищна и защото желае да представи македонците в България като продукт на антибългарски експеримент, като облъчени изроди, като хора, отрекли се от националността си, хора, които трябва да бъдат лекувани или бити, ако отказват, държани в изолатор, за да не разболеят други. Така лъжата поражда насилието. Както се казва, който лъже, той и краде, и бие, и ...
Но още по-чудовищна е втората лъжа. По отношение на македонците, които не са искали да се пишат българи. “Вярно е, че по този повод няма избивани и осъждани.”
Напротив, вярно е тъкмо обратното!!!
Има специални директиви на държавния връх за преследване на “промакедонски националисти”, има и отдел към шесто управление на ДС, който се е занимавал с борба срещу турския и македонския национализъм. Имаме и стотици, лежали в затворите, още повече са интернираните, изселените във вътрешността на България, учениците, изключвани от училище, хората, останали години без работа, хората, тормозени десетилетия от ДС, тормоз, стигащ до съзнателно разрушаване на семейства и превръщането на личности в парии на обществото. Имаме и убити, и полудели от бой, и безследно изчезнали, и...!
И ако днес все пак се намери някой да твърди, че е бил каран да се пише българин, трябва да бъде ясно, че това каране, ако въобще го е имало, е било изключение на правилото, уникално събитие и самото каране се е състояло от наговаряне и агитация, от вербален натиск. Карането обаче хората да се пишат българи бе масово явление, което съдържаше в себе си всички форми на насилието от заплахата до убийството. Това са двете значения на думата карам в тези случаи. В единия значи наговарям, убеждавам, а в другия - принуждавам и насилвам. Значения безкрайно различни...
Не случайно съществуваха десетки, а може би стотици македонски организации, противопоставящи се на българизацията. А няма нито една българска организация на “преследвани” българи срещу “македонизацията”. Не случайно днес страхът сред македонците е все още толкова силен, докато сред българите го няма, и не е учудващо, че репресията и днес продължава срещу македонците, не срещу българите. И не е изненадващо, че и днешната репресия се отрича (често от авторите на старата репресия).
Тези лъжи служат днес като част от идеологията на отричането и дискриминацията. Тези лъжи трябва да бъдат разобличавани. Това е дълг на хората, които знаят и помнят. Те трябва да говорят. Трябва да пишат. Трябва да публикуват. Трябва да се организират. Да съберат своите присъди. Да проверят досиетата си. Съществуват планини документи, разобличаващи лъжата. Но тази планина се топи. От досиетата на репресираните македонци изчезват връзки документи, уж без историческа стойност, а всъщност премного изобличителни за пропагандата.
Ето защо са за поздравяване инициативите на Дружеството на репресираните македонци, съобщение за чиято първа среща излиза в този брой. То трябваше да се създаде още през 1990 г., за да се изборят тези измъчени хора за правата си.

Защото всячески се дискриминират в получаването на обезщетенията. Истинска гавра е това, че са оставени да имат думата - по въпроса дискриминирани ли са тези хора и какви обезщетения да им се изплатят - и техните инквизитори като досегашния областен управител Власимир Димитров например. (Представете си само някой от шефовете на Гестапо да бъде назначен в демократична Германия да отговаря за изплащането на обезщетения на жертвите на Гестапо!) Но не само за това е необходима тази организация, но и за да не отиде заедно с неумолимия тек на времето истината в гроба.

Врати се на претходната страница   Врати се горе