Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Научно изследване

МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 1944 Г.

д-р Константин Георгиев

Първа власт, естествено, е българската държавна власт. А също така и “въпросът за присъединяването да не се поставя като въпрос, подлежащ на практическо разрешение в най-близко бъдеще”. Във всички тия политически постановки прозират ръждивите петна на стария върховизъм, който не след дълго щеше да се прояви с прогресивно нарастваща през годините сила.
Както след края на всяка война, за македонския народ настъпват дни на надежди и разочарования, Македония отново е предмет на аспирации, дележ и политическа търговия. Населението и в Пиринска, и във Вардарска Македония иска обединение, това иска и македонската емиграция - но тия, които в момента разполагат с власт да осъществят това, са на друго мнение. От българска страна всячески се отлага във времето и възпрепятства подобен акт. За преговори с югославската страна е изпратен българският висш партиен функционер Димитър Ганев - и той докладва пред Политбюро, че положението временно е овладяно - бил е в Скопие и твърди, че “по въпроса за присъединяването на Петричкия край, благодарение интервенцията на Тито, почти са убедени, че сега не бива да става присъединението”. Това не е станало единодушно и съвсем гладко - старият македонски деец Димитър Влахов, който познава отблизо и упоритостта, и коварството на българския върховизъм, по думите на Д. Ганев “защити тезата, че обединението на Македония трябва да стане, независимо от отношенията на Югославия и България”.
При целия си опит и авторитет обаче Д. Влахов не е могъл да отстои своята единствено правилна теза. Д. Ганев със задоволство изтъква, че “другите членове на ЦК са стари партийци, във връзка са с Югославската компартия, и възприеха нашето становище - съгласиха се по тоя въпрос да се договорят българската и югославската партия, а те ще изпълнят нареждането на КПЮ”. По наше мнение би могло да се каже, че е бил осъществен българо-сръбски дележ на Македония, подобен на оня от 1912 г. И това е станало възможно и благодарение на “старите партийци”, възпитани в безмозъчна дисциплина, послушание и страх пред московското ръководство, и благодарение “интервенцията на Тито”. А, от друга страна, ясно е кой е дръпнал юздите на самия Тито - който съвсем наскоро преди това “открито е говорил в Скупщината за необходимостта да бъдат присъединени Българска и Гръцка Македония”.
Българските комунистически ръководители, лицемерно признавайки и правото на македонския народ да съществува, и македонската държава и идентичност, на практика със задна дата се опитват да адвокатствуват на банкрутиралата и престъпна политика на своите предшественици. Същият Д. Ганев се учудва, че македонците във Вардарска Македония са недружелюбни към българската армия и “на последната те гледат по старому, като на вражеска”. На изказаното от него мнение, че това е неправилно, Д. Влахов възразил: “Как да се изживее настроението против българската армия, когато от нея са избити в едно село 14 деца?” А оправдателният аргумент на българския комунистически деец е, че “издевателствата, които старата наша армия е вършила в Македония, в много по-голям мащаб тя е вършила и в България. Изтъкнах, че само в Перущица са убити 48 души”. Тия върховистки по същество аргументи обаче едва ли са убедили някого.
Когато от македонска страна е изтъкнато неправилното по своята природа върховистко отношение на БРП(к) към Македонската комунистическа партия и са изтъкнати случаите с Методи Шаторов и Боян Българанов, Д. Ганев ги уверил, “че тия неща вече са изживяни”. Тия голословни и неискрени уверения обаче са за външна консумация, а пред своите съпартийци от Политбюро той говори друго и в решенията, които то взема, показва във всяка дума рогата си старият неизживян, а и само идеологически мимикрирал стар и непоправим великобългарски шовинизъм. За тях с изтеглянето на българската армия от Вардарска Македония ангажиментите от българска страна са приключили - и Д. Ганев заявява: “Нашата войска се изтегля от Македония и въпросът е ликвидиран.”
Въпросът обаче съвсем не беше ликвидиран, защото тя се изтегляше само от един дял на Македония, за другия, който е в пределите на България, даже рядко се употребяваше името Македония - тя е наричана ту “Джумайска област”, ту “Петричкия край”. В случая се решава, че “в Петричко единствената суверенна власт остава българската. Тя ще провежда всички мероприятия. Ще я наречем Македонска област”. От това обаче старото положение не се променя, щом “партията в Македонската област ще се ръководи от нас”, а също така и “вестникът на македонската емиграция в България ще бъде под наш контрол”. Предвижда се още тогава, а това е шест седмици след Деветосептемврийския преврат - Македонската бригада, току-що създадена, да бъде ликвидирана - според българските комунисти “въпросът за Македонската бригада отпада, след освобождението на Македония последната ще се превърне в гвардейски полк”, т.е. ще стане част от българската армия. Възлагат се надежди на това, че “Македония ще има трудности от народностен характер”, поради което “ние ,българите, не трябва да смятаме, че македонският въпрос е окончателно решен” и остава за България опасността македонците “да повдигат постоянно въпроса за обединението. Тая опасност трябва да имаме в предвид”- всичко това са съображения и решения на непоправими върховисти.
В тия си настроения българските ръководители търсят опора в средите на сръбските комунисти, сред които има безспорно хора, представляващи в идейно отношение огледален образ на българските си колеги. И там, както в България, се обсъжда македонският въпрос, свързан с изтеглянето на сръбските колонисти и завръщането в Македония на емигрантите македонци. И по единия, и по другия проблем се намира съзвучност и единомислие - в своя отчет за срещата си в югославската скупщина със Сретен Вукосавлевич, българският пълномощен министър в Белград отбелязва това единомислие и уверява сръбския политик, “че нито един македонец от Българска Македония не би се съгласил да отиде към новата Македонска държава”.
При така сложилите се политически обстоятелства уреждането на въпроса с присъединението на Пиринска Македония и със статута на македонската емиграция в България се отлага във времето, като българското партийно ръководство успешно употребява тази емиграция за свои вътрешнополитически цели. Създадената македонска бригада участва във войната срещу Германия, лявата македонска емиграция в големите квартали на София, Пловдив и другаде е опора на Отечествения фронт. Следващата голяма крачка, две години след установяване властта на комунистите, беше проведеният Х разширен пленум на ЦК на БРП (к), състоял се на 9 и 10 август 1946 г. , на който е поставен въпросът за присъединяването на Пиринска Македония към Народна република Македония, което трябваше да стане на базата на един съюзен договор между България и Югославия, който да уточни границите на присъединявания Пирински край, отчитайки волята и общите интереси на македонския народ, както и “правото на кооптиране на българско поданство за желаещите да използват това право жители на Пиринския край”.

На пленума се формулира като решение становището, че това присъединяване е в “интерес на македонския народ, както и на България и на Югославия”, “задължават се всички партийни членове и преди всичко членовете от Пиринския край, най-строго да съблюдават и практически да провеждат тая директива на партията по македонския въпрос и настоятелно се препоръчва на македонската емиграция в България “всячески да съдейства за укрепването на братската нам Македонска Народна република, както и за подготовката на обединението в нея на македонското население от Пиринския край”. Пленумът декларативно задължава партията на българските комунисти изцяло да се ангажира с организационната страна на въпроса и “с провеждане на разяснителна работа в България сред македонската емиграция”.
Присъстващите на пленума наред с факта, че “имаме компактни маси от македонската емиграция и цели квартали с десетки хиляди население, какъвто е в София квартала при Разсадника с 40 000 население, Кючук Париж в Пловдив и т.н.”, изтъкват, че “с тази емиграция не се работи както трябва, или по-точно никак не се работи”. Това, като се има предвид политическата обстановка в страната, едва ли е случайно. Нещо повече - констатира се, че “за първи път в нашия парламент няма представители на македонската емиграция. В миналото, по време на фашизма, особено след неговото засилване, след 19 май 1934 година, а и преди това ние винаги имахме представители на македонската емиграция”. От изказването на този участник в пленума личи, че той въобще не схваща нито разликата, нито ролята на това представителство, за него нещата са както преди Девети септември и затова той наивно заявява: “Аз смятам, че между депутатите от Пиринския край и Горноджумайска област трябва да бъдат излъчени избраници, които да бъдат членове на нашата парламентарна група”, на което Антон Югов ехидно подхвърля, че ако тогава е имало македонска група в парламента, “сега има двама министри и един регент”.В края на краищата се взема решение, че “македонците от Пиринския край трябва да имат в изборите за Велико народно събрание свои македонски кандидати, а в самото Велико народно събрание - своя македонска парламентарна група”. След близо две години от радикалната политическа промяна се препоръчва “вестник “Пиринско дело” да добие преимуществено македонски характер”. Решенията на пленума своевременно са направени достояние на Йосиф Броз Тито.
По пътя, водещ към реализиране на тези задачи, следваше да бъде ликвидиран Македонският научен институт, който десетилетия фалшифицираше историята и замъгляваше съзнанието на македонската емиграция - този институт, който не беше нито македонски, нито научен. А след това - да бъдат разтурени македонските братства, същите, създадени някога уж да бъдат в помощ на националноосвободителната македонска борба, ръководена от Вътрешната македонска революционна организация. Но не става така - “впоследствие братствата се превърнаха в проводници на чужди, противомакедонски интереси и с това причиниха големи пакости на борческа Македония”. Но това разтуряне не протече гладко - върховизираните ръководители на тия братства по места се съпротивляваха, не искаха да предадат имуществата, учредяваха ефории (фондации) на които да ги прехвърлят и т.н. При всички политически промени и сътресения те оставаха верни на своя български сюзерен - достатъчно е да споменем в тази връзка, че когато след разтуряне на сталинскито Коминформбюро българската Компартия сервилно и послушно се отказа от позицията си по македонското обединение - тия същите хора уверяваха света, че “македонското население в Пиринския край решително заявява, че то не желае едно такова присъединение”.
Проведеният ХVІ пленум на ЦК на БРП(К) по македонския въпрос доведе докрай отстъплението от решенията на Х пленум и принципиалното становище по въпроса - и тук македонската емиграция се оказа разделена на две. Достойните нейни представители, тези, които не бяха превили коляно пред върховизма в миналото, и сега намериха сили и кураж да се противопоставят, каквото и да им струваше това в условията на сталинистка България. Изтъквайки, че новите решения са в противоречие и разрез с решенията на Х пленум и изказванията на Георги Димитров, те заявяваха: “Според нас това отстъпление от досегашната политика на партията по този въпрос е погрешна стъпка, която води към опасни последствия. Тези решения не дават една правилна марксистко-ленинска линия по македонския въпрос”.
Междувременно с излизането в опозиция на някои от отечественофронтовските партии, македонският въпрос се превърна в част от вътрешнополитическата борба. Опозиционните лидери застанаха открито на старите шовинистки позиции - търсейки популярност сред националистически настроените слоеве, нейните представители провокативно питаха: “Изразява ли правителственото мнение в.”Работническо дело”, който твърди, че македонската емиграция и населението от Горноджумайска област представляват македонско малцинство, че същите нямали български произход и не са българи и че тяхното обединение могло да стане само на базата на Македонската Народна Република”. Резултатът от тия провокации и кампанията в тази връзка в опозиционния печат беше този, че правителството протакаше и бавеше присъединението с надежда за провалянето му.
А когато това беше вече факт, в Пиринска Македония настанаха мрачни дни - както в онова върховистко минало, спомените за което бяха още пресни. Местните български власти, несигурни в положението си, искаха от София “да се засилят граничните войскови части”, “да се подсили милицията с една моторизирана част”, “да се отпуснат шинели, обуща и храни на групите за съдействие, които участват в засади и преследвания” - т.е. за новите върховистки шпицкоманди, “пътищата да се поверят на военните власти”, “да се въведе най-строга проверка на пътниците - лични карти, открити листове, оръжие и багаж”, “да се изселят вредните елементи от града и околията и учрежденията се прочистят от съмнителни служащи”, да се въведе “резервна милиция по места”, “да се предприемат частични и внезапни блокади в града и околията за проверка на хората, търсене на оръжие и други материали”, “да се предприемат мерки за подобрение сигурността и охраната на отговорни другари (безопасни квартири, оръжие и др.)”, “да се изселят от града и околията всички опасни врагове”.
Коментарите, както се казва, са излишни - Пиринска Македония се връщаше в дните на робство и насилие, на терор и потисничество, в ерата на “тегло и робия”. Корените на великобългарския шовинизъм се оказаха дълги и жилави. Но и упорит и неизкореним остана у македонците стремежът към свобода, национална независимост и единство. Една борба, която продължава.

Врати се на претходната страница   Врати се горе