Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.

РАДКО: “ВМРО ДЕЙСТВУВА БЪРЗО И ПРИБЯГВА ДО ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ”

Бойко Тихов

Директорът Маджаров води с мен дълги беседи за освободителното македонско движение и че то скоро ще успее да освободи Македония. Постепенно ме вкара в самата организация и един ден ме представи на окръжния войвода. Всички нелегални чети бяха подчинени направо на него. Изявих желание да отида с някоя чета. Назначи ме секретар в драмската чета, на която войвода беше Иван Калпеков, слабограмотен. Мене в четата ме знаеха само под името Аспарух. Четата прекара цялото лято в Гърция и в последните дни на септемврий 1923 година се завърна в България... Един ден ме извика в Разлог окръжният войвода и ми каза, че утре в Банско ще се извършат арести, аз да приема арестуваните, още през деня да ги доведа в Разлог... На другия ден местната чета в Банско извърши арестите, аз приемах арестуваните в училището. Разделих арестуваните на 4 групи, бяха около 40 души... и още през деня ги заведох в Разлог. Тука научих, че арести са извършени във всички села на Разложко... Заведох арестуваните от Банско и ги предадох там на охраната под брой без разписка и каквито и да е формалности.
[...]
За член на организацията се смяташе цялото местно население. Членски вноски никой не плащаше. Нужните суми се събираха по друг начин, а именно: местното ръководно тело, колкото пари му трябваха, ги разхвърляше между селяните по свое усмотрение и ги събираше. Никой не смееше да откаже внасянето на поисканата от него сума под страх от тежки наказания - такъв беше редът, установен от организацията. Казваше се, че вноските са доброволни, но това не е верно, населението внасяше вноските от страх. Събираха се налози върху всеки килограм тютюн, всеки кубик дървен материал и др. Съмнение няма, че налозите тежаха на населението и даваха повод за вредна агитация срещу нас. Обаче не биваше да не събираме пари не само защото от това зависеше финансовият стабилитет на организацията, но защото хората, ако не отделят пара от кесията си, щеха да се отдалечат от организацията. Когато човек дава нещо за някоя работа, повече я чувствува като своя и се грижи за нейното добро.
Получих писмо-заповед от Тодор Александров, член на Централния комитет на организацията, за двама души от село Бачево (имената им не помня), че трябва да бъдат убити и заровени тайно и възлага околийската чета да извърши това. Отидох в село Бачево с четата. Извиках ръководителя, питах го познава ли такива хора в селото. Отговори, че има такива лица, казах му, без да му обяснявам причините, че искам той със селската чета да арестуват тия хора и ги доведат при нас. Когато те бяха доведени, казах на ръководителя, че тези хора по заповед от Централния комитет ще бъдат убити и искам от него да избере място, където да бъдат тайно заровени, да прати хора да изкопаят гроб през нощта и човек да ни заведе до определеното място. Ръководителят изпълни всичките ми нареждания. Вечерта късно изведохме арестуваните двама от селото. Не помня добре, но мисля, че не тръгнахме направо за мястото, а в друга посока, за да заблудим хората, които биха следили закъде подкарва четата арестуваните двама бачевци. Местата ми са непознати, ту се качвахме, ту слизахме, мисля, че минахме и край дере с вода. Беше тъмна есенна нощ. Водеше ни човек от с. Бачево, когато стигнахме на мястото, заварихме там двама или трима души, които вече бяха изкопали гроб. Четниците, които водеха арестуваните и които бях предупредил, убиха двамата бачевци с ножовете на пушките (вистрели нямаше, за да не се издаде мястото). Стоях на 10 - 15 крачки настрани. Чух охкания и стонове. Когато се убедихме, че убитите са мъртви - аз ли правих проверката, четниците ли, не помня това, те бяха заровени, мъчения не са извършвани. Кой ни води тази нощ до мястото, кои бяха изкопали гроба, нито съм ги питал, нито бих ги познал сега.
След убиването на двамата бачевци получих известие и ме назначиха за ревизор заедно с още един бивш ковчежник на полк.
[...]
Каза ни се, че в околията става нещо против организацията, но какво точно не посочиха и че трябва всички да следим и да сме готови за всякакви изненади и все в тоя дух. На мен определиха да се движа из мървашките села, но не мина много време, около една седмица, ми известиха да замина в с. Дъбница. В Дъбница намерих Архангел Ливадишки, Гюрков, Жоро Настев и др. Имаше вече и арестувани, които се обвиняваха, че са противници на организацията. Арестувани продължаваха да прииждат. Не помня точно, но мисля, че през Дъбница през цялото време минаха около триста души. Всички тези хора за мен бяха непознати. За охрана служеха нелегални и селски чети от околията. Специално бяха подбрани и двайсетина кавалджии от мохамеданските села, за да свирят в двора на Молларушановата къща, където се вършеха разпитите. Официалната власт също съдействаше за извършване на арестите. Имаше лица, заловени от полицията и докарани от нея в Дъбница. Военните също взеха участие, дори дадоха жертва един войник...
Помня следното: една група лица бяха арестувани от военните в Неврокоп, те не ги предадоха направо на организацията, а направиха това по следния начин, уговорен с тях от Архангел Ливадишки. Военните изпратиха арестуваните с войнишки конвой за Разлог пеша, войнишкият конвой знаел, че към средата на пътя ще ги посрещнат войници от Разлог, които ще кажат паролата и ще приемат от тях арестуваните. А поемащите конвоя всъщност бяха четници, облечени във войнишки дрехи. Арестуваните бяха докарани в Дъбница.
В Дъбница бяха опразнени няколко съседни къщи, оградени с високи зидове. Там се настаняваха арестуваните и охраната от четници. Кои точно къщи, не бих ги познал сега. В Дъбница се правеше разследване. Арестуваните отричаха да са виновни в нещо. Разследването не беше нито обширно, нито сериозно, но на разследваните бе нанасян побой с пръчки и други измъчвания. В действителност съдбата им не зависеше толкова от следствието, колкото от становището, което се вземаше в Неврокоп. Протогеров и Михайлов идваха чак в Дъбница. Всички убивания ставаха само със заповед от И. Михайлов. Екзекуциите ставаха чрез обесване, което извършваха нелегалните четници в отделен двор. Едно име ми се е врязало в паметта - Юруч, той бесеше. Мъртвите вечер изкарваха и погребваха, къде, не знам, но сигурно в землището на селото. Имаше обесени и вън от Дъбница, по шосетата. Тях ги взеха с камиони... Не помня колко бяха убити в Дъбница...
[...]
Напуснахме Дъбница в края на юни 1925 г... Дадена ми беше задача да обиколя околията, да държа речи за освобождението на Македония, да стегна комитетските органи... През 1933 година Иван Михайлов ми възложи задача да замина в Неврокопско, в село Абланица... арестувах посочените от околийския комитет лица за наказание и ги изведохме от селото, където им беше нанесен бой с тояги.
Населението с облекчение посрещна разтурянето на организацията през 1934 г. Селските чети доброволно предадоха оръжието. Не се чу никъде в целия Пирински край за някаква съпротива. Организацията се беше съвършено изродила. Ликвидацията й беше посрещната от цялото население в Пиринския край с радост...
3.VI.1950 г.
Горна Джумая
Горното написах
саморъчно, в уве-
рение на което се
подписвам:
[...]
СТОИЦА:
Питащ, разпитваш... Прав излезе Стоил Петлеов, задигнаха Прокоп уж за справка някаква. По риза тръгна. Едва сварих да му подам кесия дребни пари и личната карта в нея... Тръгнах и аз след него. Комитите ме завърнаха като куче от стопанин.
[...]
Чаках дни и нощи. И не само аз чаках. От нашето село още няколко мъже изчезнаха и от други села много. Изтече май, юни превали. Един от арестуваните се прибра. Отидох у тях. Върна ме неговият баща от портата: “Заключили са устата му, невясто. А я отключи, а го изпи месечината. Пък и го наложихме с овчи кожи!” У Хаджи Панчо Потропах да питам защо Прокоп го нема още. Той ми рече, че всички са освободени, накъде е запрашил даскалът, не му е известно.
Пазарен ден дойде. Вечерта ония, що бяха ходили да купуват, да продават, разнесоха вестта, че край пътищата за града има избесени. На утрото, преди поник слънце още, тръгнахме четири жени от бесило на бесило. Слязохме на гайтаниновската разкръшница. Висят на бряста двама, почернели като кората, Илия Кюлюмов беше единият, другия не го познахме. Оттам в Садово. Упътиха ни селяни към една стара круша. И на нея двама. Не бяха нашите. Тая круша до пролетта изсъхна. През Места се добрахме до плетенския мост. На каваците - трима. И тях не познавахме...
Наблизо във върбалака съзряхме воденица. Пребити от път и уплах почукахме.
[...]
На ранина потеглихме не по пътека, а по мълвата за други бесилки, та чак до обидимските ханове. Напразно прекосихме цялата околия и си тръгнахме обратно, напряко през Ормана. Вървяхме боси. В сърцата ни тръни, по петите кръв. Съзряхме край една поляна човеци с краката нагоре провесени. Люлее ги вятърът. Стори ми се - мъчат да се откачат и на ръце да тръгнат. Хукнахме през неокопани царевици и тютюнища. Прибрахме се. Търси ли се нещо, което е страшно да намериш?
[...]
Пътеката пролягаше край гробищата. Десетина жени клечаха край кръстове и мраморни плочи. Свещеник не видях. Една от стариците ме зърна и викна.
- Човеко, спри!
Тръгна към мене с кошница в ръката. Изчаках я.
- Черешова задушница е. - Гребна хватка ситни черни череши и напълни шепата ми.
- Благодаря! - казах и склоних глава.
- Не се казва благодаря, а “бог да прости”. Само той прощава на всички. Людето помнят доброто, лошото забравят, но не го прощават!
- И за грешните ли се моли прошка?
[...]
Тя мълчеше. Почувствувах се неловко. И изведнъж, стори ми се, че я прониза стара болка, рече:
- Не разчепквай жива рана! Ще умра, до Гълъбуш ще зарият снагата ми, а душата вампирясала ще тръгне Прокоповия гроб да търси. Къде да легне? На паметника в Дъбница? Ще я издуха вятърът като суха китка.”
* * *
Това е лошото на човека: помни доброто, лошото забравя. И идва време, когато с надгробен паметник споделя мъката си и го полива със сълзи. А ако под този паметник няма гроб!?
Затова човек не бива да забравя нищо: на доброто да отвръща с добро, а на лошото да не позволява да се ражда наново. И да не прощава непростимото!
Но как да стане това, след като по улиците на градове и села се среща с духовните наследници на някогашните убийци, след като паметниците на тези убийци смущават днешния ни ден, след като някъде близо край нас отчаяно се бори за живот организация с името “Радко”? След като се възраждат за ново съществувание окървавените сенки на палачи, които, прокълнати, не намират покой?
И човек, когато се почувства немощен да се пребори с нещо, в своето безсилие неволно изрича с гняв и надежда: “Бог да ни е на помощ!”
Но ще ни помогне ли Бог в борбата за правдата? Ще помогне ли на нашия стремеж да пратим по дяволите всички, които в мирно време имат легални и нелегални имена, които гърмят за 115-годишна история, крадат названия, крият делата си, подриват мирните ни стремежи?
Ами то е казано: помогни си сам, за да ти помогне и Господ!
А Европа?!

Врати се на претходната страница   Врати се горе