Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...
БИЛЯНА ВАРДАРСКА

“Поемата била още в проект, но от нея имал вече нахвърлени късчета. Щяла да бъде озаглавена “Македония”.
Висок, с дълги отпуснати ръце, малко поприведен и като че уморен, Вапцаров изведнъж се оживи и очите му блеснаха под високото, одухотворено, умно чело.
Повторих някак безсмислено заглавието, като че се страхувах да го не забравя. А то беше толкова обикновено, че още нищо не говореше.
- Да, поема за Македония! - натърти Вапцаров.
И ми заговори за тази поема. Той беше сигурен, че ще я напише така, както тя беше изградена вече в съзнанието му, и ще я напише - в това той беше сигурен - по-хубаво от всичко, което бе написал дотогава. Вапцаров каза, че поемата щяла да бъде разделена на глави. Колко точно щели да бъдат главите, той още не бил определил, защото в процеса на работата можели да му хрумнат най-различни отклонения. Най-важното, подчерта той, е, че цялото съдържание на поемата му е съвършено ясно.
- Какво ще бъде това съдържание?
- Мечтите и копнежите на хилядите македонци, прехвърлили се в старите предели на България вече повече от шест десетилетия.
Наистина, какво неизчерпаемо богатство от материали и мотиви! “... във всички български градове, комай без изключение, има цели македонски и тракийски квартали. И досега из улиците на София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе ще се срещнат, като символи на страданията на прокудените македонци, старици и старци със своите колоритни, оригинални, неповторими носии... И всички тези хора, които преди три-четири десетилетия са избягали от своите родни огнища, носят в душите си парливата носталгия по родината, дето почиват костите на техните деди и прадеди...
Тази тема искаше да обхване в поемата си Никола Вапцаров. Той разказваше с подробности за своята още ненаписана поема, целият увлечен от сюжета, вдъхновен и възторжен.”
“Когато стигнахме до ъгъла на “6 септември” и “Граф Игнатиев”, Вапцаров посочи табелата на едно насрещно заведение - точно там, дето сега се издига грамадно здание. Доколкото си спомням, на тази табела имаше нарисуван някакъв пейзаж от Македония, който беше свързан с наименованието на заведението, и очевидно, който беше свързан и с родното място на собственика - македонец.
- Ето, в поемата аз ще взема например една табела, ей като онази - рече Вапцаров. - Македонският бежанец е нарекъл, да речем, своето дюкянче “Охридско езеро”. Това, разбира се, не е никакво езеро, още по-малко то е Охридското езеро, но за македонския бежанец това не е важно. Охридското езеро е в душата му, в мечтите му, в сънищата му. На своята табела той го вижда не каквото е нарисувано - бездарно и глупаво, а както го е запомнил от своето детинство или от своята младост. Той живее с езерото, което е в душата и сърцето му, затова, когато погледне табелата, вижда не произведението на набедения художник, а своето езеро с цялата му неповторима красота.
Вапцаров се замисли за момент, сякаш се мъчеше да свърже някаква мисъл с темата за Охридското езеро.
- Или пък - продължи той - гледаш друга табела - хлебопекарница “Македония”, а може и хлебопекарница “Тиквеш”. И по средата нарисувано поле с пшеница. Той гледа лошо нарисуваната картина, но сърцето му се вълнува от истинското македонско поле, от което по-красиво за него няма в целия свят. Ето, тази красота и тази тъга, която чувствува простият народ и с която живее и работи всеки ден, искам заедно с борбите за свобода да предам в тази поема.”
Не помня друг път Вапцаров да се е увличал в такива подробности при разкриване на свой сюжет, на произведение, което още не е написано.”
Тук, в тези спомени на Георги Караславов, са споменати всички зловещи характеристики на бежанската участ - принудителното напускане на родните огнища, ужаса и страданияята на бягството, парещата носталгия по родината...
Но няма отговор на редица съдбоносни въпроси, като например: Защо са бягали македонците? Каква е причината? Кой е виновен за тяхната горчива съдба?
Може би не случайно Караславов отбягва отговорите. Информираният читател ги знае, но в съзнанието на манипулирания те са покрити с мъгла. И той с пълно право може да предполага, че македонците може да са бягали я от чума, я от холера, я от ураган...
Отговорите наистина са неприятни, защото причината за хилядите поругани човешки съдби се нарича подла политика на българската държава. Тя се изявява разнообразно през отделните периоди, затова нейните имена са различни.
Затова някоя нейна реализация се нарича провокирано Горноджумайско въстание, което отприщва вълната от бежанци, в друг случай - върховистки афери и набези, които предизвикват яростта на поробителя и излагат на заколение мирното население, в трети - върховистко решение за кървава касапница, в която загиват хиляди македонци... И понеже Македония винаги се изтръгва от хегемонистичния стремеж на българската държава, апетитът на управляващата царска върхушка става още по-болезнен и безогледен и предявява претенции за... цяла Македония.
Ето една нейна безогледност.
На 16 юни 1913 година цар Фердинанд дал чрез помощник-главнокомандващия генерал М. Савов заповед за втора и четвърта армия да започнат военни действия срещу Сърбия и Гърция. При това нападението било обяснено с мотив, че трябва да се повдигне духът на войниците, за да гледат на “досегашните съюзници като на врагове”. И да бъдат принудени те (“съюзниците”) да направят отстъпки. По вина на цар Фердинанд и неговата клика започнали бойните действия без формално обявяване на война. Великошовинистическите правителства на Сърбия и Гърция това й чакали и добре подготвени, започнали военни действия на целия фронт.”
А там, където бушува вулканът на войната, мирното македонско население търси спасение в принудителното бягство.
“Примирието било сключено на 18 юли 1913 година. Веднага започнали преговори за мир. На 28 юли 1913 година бил сключен Букурещкият мирен договор, по силата на който страните победителки завзели всички земи, за които претендирали.
Според постановленията на Букурещкия договор Македония била разделена. Сърбия завзела Вардарска Македония, а Гърция - Южна и Югоизточна Македония. На България била дадена една малка област.” Нещо като утешителна печалба.
Тази трагедия на Македония и нейните жестоки последици, както и борбата на македонския народ за свобода е искал да възпее Никола Вапцаров. А борбата за свобода народът винаги е водил под лозунга “Македония - на македонците!”.
Вапцаров не е написал поемата така, както я е бил замислил. Най-вероятната причина е подранилият разстрел.
Но няма нищо по-естествено от това македонец да мечтае с цялата си духовна същност да напише поема за Македония.
Но какъв невероятен и “прекрасен” повод - царското нищожество като верен лакей на хитлерофашизма да подпише смъртната присъда на сина на своя приятел, за да се сроди с най-зловещото чудовище в човешката история, същото нищожество, което след по-малко от една година ще му депортира над 11 хиляди македонски евреи, за да излетят като черен дим през комините на крематориумите в лагерите на смъртта.
Седем години дружба и приятелство между Никола Вапцаров и Георги Караславов правят невъзможно премълчаването на една изключително важна тема, наречена “литературен кръжок”. Истината по тази тема може да се каже само дотолкова, доколкото позволяват ограниченията, наложени от живковизма, т. е. само частично и префасонирана.
Ето какво пише Георги Караславов:
“Не познавах добре работата на кръжока, в който Вапцаров работеше и в който всъщност той беше се наложил като ръководител, не познавах и работата му във вестник “Литературен критик”, но знам, че една от главните задачи и на кръжока, и на вестника се състоеше именно в това - да предпазва младите надеждни сили от коварни примамки и опасни залитания към нездрави позиции.”
По-нататък отново се споменава литературният кръжок:
“В литературния кръжок, който бе образуван за общоидейна подготовка, а в известна степен и за нещо като “семинарна работа”, Вапцаров зае първенствуващо място. Той зае това място поради високата си обща култура, поради политическата си подготовка, поради своето безспорно дарование.”
И още нещо за вестника:
“Скоро Вапцаров застана начело и на вестник “Литературен критик”, който неколцина млади литературни работници започнаха да издават. Като редактор на този вестник, който не просъществува дълго, защото полицията го спря, младият Вапцаров прояви своите организаторски дарби и започна да разгъва здравите си разбирания по въпросите на литературата и изкуството.”
На друго място Караславов допълва:
“Своите положителни качества на масовик и организатор Вапцаров прояви най-ярко когато заработи в литературния кръжок, в който бяха обединени всички прогресивни млади тогава писатели и литературни работници, и по-късно, когато влезе в редакцията на в. “Литературен критик”, Вапцаров нямаше никакви “вождителски” амбиции, но той имаше такива качества, които веднага го налагаха за ръководител. Но и като фактически ръководител, той умееше да даде работа всекиму според силите, да не обиди никого, да не подцени когото и да било от своите сътрудници и другари.”
Това е всичко, което е казал Георги Караславов по темата “литературен кръжок”. Или по-точно - всичко, което е било възможно да се каже, когато истината за Македония е била забранена. Затова се налага и тук да четем между редовете, защото в противен случай няма да стигнем до сиянието на истината, а ще я виждаме изопачена в тресавището, където тя е затлачена.
Незнанието е винаги почтено извинение - не предизвиква възражения от морално естество.Та какво по-естествено от това - там, където има писатели, да има и литературен кръжок, в който да се учат на художествено майсторство, като анализират собствените си произведения. Но в случая Караславов прави един голям пропуск, за да се скрие истинската истина за този литературен кръжок, защото той не е един от многото, а единствен, уникален и остана в историята на литературата като Македонски литературен кръжок.
В “Летописът...” Бойка Вапцарова е успяла да запази името му, но за сметка на нещо друго. На стр. 239 четем:
“Има няколко срещи с млади прогресивни писатели, предимно деца на българи - бежанци от Македония, на които партията възлага да образуват литературен кръжок, наречен Македонски литературен кръжок с цел да укрепват таланта и писателското майсторство на членовете и да водят разяснителна дейност сред прокуденото българско население от Македония и Тракия.”
И какво излиза - наречен е Македонски, защото е... български.
И ако бихме попитали:
- Господин живковизъм, как така македонци правят български литературен кръжок или обратното - българи правят Македонски литературен кръжок?
Навярно с типичното си просташко самочувствие той би ни отговорил:
- Ха-ха-ха! География, братче!
Караславов започва с извинителното незнание, но от цитатите личи, че много добре е знаел какво се върщи там и кой е душата на тази дейност.
Караславов не споменава имена на учредители. Бойка Вапцарова - също, но проследявайки дейността на Македонския литературен кръжок, тя ни запознава с неговите членове. И след името на Никола Вапцаров се нареждат имената на Антон Попов, Михаил Сматракалев, Коле Неделковски, Венко Марковски - все безспорни македонци.
По-нататък в “Летописът...” четем:
“Прочита на първото заседание на литературния кръжок доклад, в който поддържа горкиевската формулировка на социалистическия реализъм, оповестена от първия конгрес на съветските писатели през 1934 г.”


Врати се на претходната страница   Врати се горе