Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Научно изследване

МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 1944 Г.

д-р Константин Георгиев

МАКЕДОНСКАТА емиграция наред със същността, даденостите и спецификата на всяка емиграция - която никога не е нещо радостно, но неизбежно съпътства историческата съдба на много народи, носи в себе си политическата предопределеност да бъде четвърти по ред, но не и по политическа важност дял от разпокъсаната на три дяла Македония.

Бидейки част от своята родина, тази емиграция отразява всички етапи от нейното политическо развитие, участва пряко и опосредствувано в борбата й за политическа свобода и държавен суверенитет, но участва нееднозначно и противоречиво, люшкана от вълните на българските политически катаклизми и пертурбации - като понякога ги следва, друг път в определена степен ги провокира, но винаги - и в саможертвата на горещия си патриотизъм, и в горнилото на компромисите, зависимостите и предателствата си - остава съдбовно свързана със своята родина.
Емиграцията за Македония не е нещо ново или явление, което може лесно да бъде определено, периодизирано и описано. Знае се, че “македонски селяни и работници емигрираха и по-рано, било за Сърбия, било за Румъния, Гърция, Цариград, Мала Азия и България. Но с освобождението на България и преселничеството все повече и повече се увеличаваше за тая страна”. Тия емигранти идват в градовете и големите села, намират работа в промишлените предприятия, в занаятчийските работилници, работят като дребни търговци, предприемачи и майстори. При това “в повечето случаи тия преселници заминаваха сами за България, като оставяха своите семейства в Македония. Те бяха свързани със своите места по-голямата част от тях, след като престояваха известно време в България - същото може да се каже и за преселниците в другите балкански страни - се връщаха в своята родина; по-малката част от тях, тия именно, които успяваха да се устроят горе-долу добре в страната, където емигрираха, се заселваха окончателно там”.
Към началото на 90-те години на ХІХ век тази македонска емиграция в България вече надминава 100 000 души. Все по това време част от македонските интелигенти, дошли в България да работят или да следват в гражданските и военните висши училища, “надъхани с идеализъм, решиха да се отдадат в служба на своя народ. И почнаха да работят сред македонските народни маси. Така се тури началото на македонската революционна организация”. В началото тази емиграция и нейните интелигентни сили черпеха пример и вдъхновение от българските националреволюционери, които в преобладаващото си мнозинство също са били емигранти. В своята наивност много от тях мислеха, че ролята на официална България спрямо тях ще бъде същата, като оная на Румъния спрямо българските хъшове. Те вярваха, че “българското правителство не може да върви против историята. То ще върши това, което вършеше едно време румънското правителство спрямо българските революционери; то ще върши и длъжно е да върши и нещо повече - ще бъде завлечено и то от общото течение и ще тръгне с нас или подир нас. Каквото и да бъде то, каквито мисли да го вълнуват, не може да игнорира чувствата, желанията и стремежите на цял един народ”.
Оказа се, че тия възгледи са дълбоко погрешни - българската официална власт си поставяше съвсем други, диаметрално противоположни цели - не да бъде приют и опора в дейността на емиграцията за освобождението на Македония, а да я превърне в свой инструмент, съучастник и пета колона в стремежа й да завладее, анексира и асимилира Македония. В лицето на българската интелигенция като цяло македонците също не намираха съчувствие и опора.
Междувременно вследствие на политическите и стопанските условия в Македония под турска власт, както и на инспирираните от българска страна въоръжени провокации, в началото на 20-те години на ХХ век тук вече се говори за “една 500 000 емиграция”. За дейците на тази емиграция отдавна беше станало ясно, че “македонското национално движение, което изисква сила и упоритост, още по-малко може да съществува без една крепка организация. И как може да се държи винаги и пред цял свят жива идеята за свободата на Македония, поробена от три държави и ревниво пазена от тях, ако нямаме налице един постамент солиден и просторен, който да е в състояние и достойно да пледира за каузата, и смело да посреща и отбива ударите, откъдето и да идват те”.
Наред с всички свои ангажименти и дейности около борбата на македонския народ, Революционната организация имаше постоянната задача “да се стреми с всички сили да издейства възвръщането на емиграцията по домовете й. Защото дори и ония от нас, които най-крепко са свързани с България, не са скъсали духовните и материалните връзки с родните краища”. Затова не можеше да има никакви морални и законови пречки - емигрантите заявяваха: “Ние сме синове на Македония и искаме да бъдем нейни граждани.” Българският дворец и българските правителства обаче не мислеха така. За тях македонската емиграция беше средство: от македонците, участници в организираното от русите Опълчение по време на руско-турската война от 1877-1878 г., участниците във въстанията и тия, които, пак по руски образец, бяха сложени под български флаг по време на Балканската и Първата световна война, с което да се улесняват българските националистически аспирации спрямо Македония - от тях те в различно време и с различен успех можаха да произведат свои маши и оръдия - които вършеха диверсия и предателство спрямо Вътрешната македонска революционна организация, занимаваха се с терористични провокации в полза на България преди Балканската и Първата световна война, служеха й и за палачи в окупираните чужди територии, противостояха на революционните и прогресивните движения и участваха във фашистките репресии против българския народ.
С упорита и методично провеждана разложителна и вербовъчна дейност българската управляваща класа “превърна част от тях в свои оръдия. Паметни ще останат кървавите дела на македонските върховистки банди, които бяха ударните бригади през Деветоюнските, Септемврийските, Априлските и Горно-Джумайските кланета”.
Но това беше само част от македонската емиграция, нейната платена с българско злато колаборираща част, за която не се жалеха нито средства, нито облаги и привилегии. Това беше тая фаворизирана част от македонската емиграция, от която още в първата четвърт на века се рекрутираха 8 министри, 13 дипломати, 54 депутати, 11 магистрати, 83 писатели и публицисти, 236 действащи и 453 запасни офицери, от които 8 генерали, 17 полковници, 43 подполковници и пр.”. Тези хора и част от македонската емиграция, която те водеха след себе си, щяха да играят още веднъж провокаторска и антимакедонска, а косвено и антибългарска провокативна роля в дните, когато България под флага на монархофашизма и в качеството си на сателит на Хитлерова Германия щеше да окупира Вардарска Македония. Те устройваха манифестации и шествия до Двореца и посолствата на хитлеристка Германия и фашистка Италия, поднасяха поздравителни и благодарствени адреси на Хитлер и Мусолини, кощунстваха с името на Македония и паметта на Илинденци.
Огромната част от македонската емиграция в България не стоеше зад тях. Тогава, както и много по-рано, “тежък кошмар висеше над македонската емиграция в България, който подрязваше крилата на честната македонска мисъл, който се стремеше да удушва всякаква проява. Сянката на гилотината и парабелът непрестанно дебнеха и за всяка честна и справедлива мисъл, за всеки опит да се защити македонското дело, делото на Гоце, Яне, Хаджията, присъдата идваше веднага и тя бе само една - разстрел на улицата или безследно изчезване Една глутница от декласирани елементи, въоръжени до зъби, провокираха, биеха, избиваха, пазени от джандарите, дирижирани от Кочо -Стояновци и т.п. и благословени от най-върховното място. Бяха времена, когато хората с учудване питаха: днес няма ли македонско убийство?”.
Разбира се, този перманентен и невиждан терор, упражняван спрямо съзнателната част на македонската емиграция в България, терор, продължил десетилетия, в хода на който беше унищожен интелектуалният елит и дециминирани кадрите и, не беше нещо случайно. Мнозина в страната и извън нея се питаха: “Какво искаха тези развилнели се хора, тия модерни кърджалии? Искаха това, което винаги са искали - искаха да убият или най-малко да парализират нашето македонско съзнание или чувство, да убият в нас идеите на Гоце, да ни обвържат с тяхната завоевателна политика, да обвържат македонското дело за тяхната колесница, да ни направят мост, през който да мине великобългарската идея за създаване на велика България и хегемония на Балканите, да ни обърнат в микроб за сеене на раздори и вражди между балканските народи, да убият самостоятелната и прогресивна мисъл”.
Всичко това, което се отнася до македонската емиграция, в същата степен важи и за Пиринския дял на Македония, оказал се след Балканските войни и подялбата на Македония под българска власт. Оттам се рекрутира и част от живеещата тук македонска емиграция. Мнозина бягат оттам във вътрешността на страната, защото “Петричко е онова малко кътче на земното кълбо, което след Германия изпита на гърба си в най-жестока, най-варварска форма фашизма. Българската империалистическа клика избра Петричко за място, откъдето да води своето настъпление както във вътрешността, така и във външната политика. За тази цел тази клика провъзгласи своето вярно оръдие Ванчо Михайлов за цар на Петричко със задача да се изкорени оттам семето, посято от Яне Сандански. Едва ли някога и някъде е имало тиранин, който тъй малко да цени човешкия живот, както тоя гангстер”.
При тия условия в България на 9 септември 1944 г. се осъществи вследствие на развитията, довели до съветската окупация, т.нар. Деветосептемврийски преврат, в резултат на който властта се оказа в ръцете на правителство, доминирано от просталинската Българска работническа партия (комунисти), начело с прононсирани съветски агенти, повечето от които идващи директно от Съветска Русия. Сред тях имаше и македонци. Този факт в съчетание с това, че изхождайки от марксистките постановки по националния въпрос, българските комунисти декларативно признаваха правото на македонския народ на самоопределение, както и факта, че кадрите им бяха подложени в равна степен на терор и унищожение от страна на фашизираната върховистка банда, толерирана от полицията и българските правителства - даваше основание за големи надежди в средите на емиграцията и на всички македонци, живеещи в България.
От документите, съхранени от тия дни, се вижда, че македонците не са чакали нито разрешения, нито директиви “отгоре” за своите действия. Самоорганизирайки се по места, те са вярвали, че имат пълната подкрепа на новата власт в своята борба за национално освобождение и обединение. Те са били напълно уверени, че в България “днес на власт са тия, които винаги са били приятели на македонския народ и неговото дело”, “които не малък дял имат във формирането на македонската прогресивна идеология” и които “са дали многобройни доказателства за покровителство към Македония”. Те безрезервно вярваха, че в този исторически момент “България е застанала на базата на македонската нация по македонския въпрос. България е на българския народ, а не на Кобургската династия и на шепа мошеници. България е демократична. Ние можем само да се гордеем, че сме съдействали за създаването на тази България и с туй сме съдействали за премахването на един от най-големите врагове на Македония, каквито са били винаги всички фашистки правителства на Балканите. С наивитет, произтичащ от възторжена екзалтация, подхранвана от историческия момент, македонските дейци се питаха: “кой и с какво основание днес би могъл да обвини отечественофронтовското правителство в България във върховизъм?”
А основанията още тогава могат да се видят и те са в първите партийни документи, предназначени за вътрешно ползване. В едно от началните след 9 септември 1944 г. заседания на Ръководството на БРП (к), на което присъстват Трайчо Костов, Антон Югов, Рачо Ангелов и Георги Дамянов, с тревога се изтъква, че “на присъединяването на Петричко македонските представители гледат като на вътрешен, македонски въпрос и искат самоопределението да стане веднага”. Личи, че самите ръководители на българските комунисти са гледали на теоретичните постановки като на абстрактна материя и политическа пропаганда и са изненадани от проявеното политическо съзнание у ръководителите на македонската емиграция и силното и спонтанно искане на македонското население да му бъде предоставено повече от половин век отнеманото негово право - да определи открито националната си принадлежност. Шокирани от тия факти, българските комунистически ръководители настояват на някаква договореност, съгласно която “макар с два дни, но присъединяването трябва да се предшества от разбирателство между Югославия и България”. Явна е тенденцията да се печели време - споменатото разбирателство не може да стане нито за два дни, нито за два месеца. В същото заседание се изнася с тревога, че македонците, без да чакат ничие разбирателство и ничии нареждания, са пристъпили към действие. Съобщава се, че “създадено е фактически македонско комендантство редом с българското, искат македонската бригада “Яне Сандански”, облечена в български униформи, да остане в Беломорието и след решението за изтеглянето на българската войска, от 39-ти полк са изтеглили 600 души за македонската бригада, развиват такава агитация, с която въпросът за присъединяването се фактически предрешава, ограбили са един военен склад с материали”.
Неовърховизъм прозира в решенията на тогавашното ръководство на българските комунисти относно това, че “Горноджумайският комитет ще изпълнява само нарежданията на ЦК” и тъй като не са уверени, че това съвсем лесно и безпроблемно ще стане, тъй като в Горна Джумая членовете на партията са освен комунисти и македонци, то се предлага да бъде формулирано решение, с което “областната конференция да се отложи с още една седмица”, през което време нещата да се вземат под контрол. С решение също така се предписва “македонската бригада да не хазяйничи и да не се смята за втора власт в Македония”. Първа власт, естествено, е българската държавна власт. А също така и “въпросът за присъединяването да не се поставя като въпрос, подлежащ на практическо разрешение в най-близко бъдеще”. Във всички тия политически постановки прозират ръждивите петна на стария върховизъм, който не след дълго щеше да се прояви с прогресивно нарастваща през годините сила.
Както след края на всяка война, за македонския народ настъпват дни на надежди и разочарования, Македония отново е предмет на аспирации, дележ и политическа търговия. Населението и в Пиринска, и във Вардарска Македония иска обединение, това иска и македонската емиграция - но тия, които в момента разполагат с власт да осъществят това, са на друго мнение. От българска страна всячески се отлага във времето и възпрепятства подобен акт. За преговори с югославската страна е изпратен българският висш партиен функционер Димитър Ганев - и той докладва пред Политбюро, че положението временно е овладяно - бил е в Скопие и твърди, че “по въпроса за присъединяването на Петричкия край, благодарение интервенцията на Тито, почти са убедени, че сега не бива да става присъединението”. Това не е станало единодушно и съвсем гладко - старият македонски деец Димитър Влахов, който познава отблизо и упоритостта, и коварството на българския върховизъм, по думите на Д. Ганев “защити тезата, че обединението на Македония трябва да стане, независимо от отношенията на Югославия и България”.
При целия си опит и авторитет обаче Д. Влахов не е могъл да отстои своята единствено правилна теза. Д. Ганев със задоволство изтъква, че “другите членове на ЦК са стари партийци, във връзка са с Югославската компартия, и възприеха нашето становище - съгласиха се по тоя въпрос да се договорят българската и югославската партия, а те ще изпълнят нареждането на КПЮ”. По наше мнение би могло да се каже, че е бил осъществен българо-сръбски дележ на Македония, подобен на оня от 1912 г. И това е станало възможно и благодарение на “старите партийци”, възпитани в безмозъчна дисциплина, послушание и страх пред московското ръководство, и благодарение “интервенцията на Тито”. А, от друга страна, ясно е кой е дръпнал юздите на самия Тито - който съвсем наскоро преди това “открито е говорил в Скупщината за необходимостта да бъдат присъединени Българска и Гръцка Македония”.
Българските комунистически ръководители, лицемерно признавайки и правото на македонския народ да съществува, и македонската държава и идентичност, на практика със задна дата се опитват да адвокатствуват на банкрутиралата и престъпна политика на своите предшественици. Същият Д. Ганев се учудва, че македонците във Вардарска Македония са недружелюбни към българската армия и “на последната те гледат по старому, като на вражеска”. На изказаното от него мнение, че това е неправилно, Д. Влахов възразил: “Как да се изживее настроението против българската армия, когато от нея са избити в едно село 14 деца?” А оправдателният аргумент на българския комунистически деец е, че “издевателствата, които старата наша армия е вършила в Македония, в много по-голям мащаб тя е вършила и в България. Изтъкнах, че само в Перущица са убити 48 души”. Тия върховистки по същество аргументи обаче едва ли са убедили някого.
Когато от македонска страна е изтъкнато неправилното по своята природа върховистко отношение на БРП(к) към Македонската комунистическа партия и са изтъкнати случаите с Методи Шаторов и Боян Българанов, Д. Ганев ги уверил, “че тия неща вече са изживяни”. Тия голословни и неискрени уверения обаче са за външна консумация, а пред своите съпартийци от Политбюро той говори друго и в решенията, които то взема, показва във всяка дума рогата си старият неизживян, а и само идеологически мимикрирал стар и непоправим великобългарски шовинизъм. За тях с изтеглянето на българската армия от Вардарска Македония ангажиментите от българска страна са приключили - и Д. Ганев заявява: “Нашата войска се изтегля от Македония и въпросът е ликвидиран.”
Въпросът обаче съвсем не беше ликвидиран, защото тя се изтегляше само от един дял на Македония, за другия, който е в пределите на България, даже рядко се употребяваше името Македония - тя е наричана ту “Джумайска област”, ту “Петричкия край”. В случая се решава, че “в Петричко единствената суверенна власт остава българската. Тя ще провежда всички мероприятия. Ще я наречем Македонска област”. От това обаче старото положение не се променя, щом “партията в Македонската област ще се ръководи от нас”, а също така и “вестникът на македонската емиграция в България ще бъде под наш контрол”. Предвижда се още тогава, а това е шест седмици след Деветосептемврийския преврат - Македонската бригада, току-що създадена, да бъде ликвидирана - според българските комунисти “въпросът за Македонската бригада отпада, след освобождението на Македония последната ще се превърне в гвардейски полк”, т.е. ще стане част от българската армия. Възлагат се надежди на това, че “Македония ще има трудности от народностен характер”, поради което “ние ,българите, не трябва да смятаме, че македонският въпрос е окончателно решен” и остава за България опасността македонците “да повдигат постоянно въпроса за обединението. Тая опасност трябва да имаме в предвид”- всичко това са съображения и решения на непоправими върховисти.
В тия си настроения българските ръководители търсят опора в средите на сръбските комунисти, сред които има безспорно хора, представляващи в идейно отношение огледален образ на българските си колеги. И там, както в България, се обсъжда македонският въпрос, свързан с изтеглянето на сръбските колонисти и завръщането в Македония на емигрантите македонци. И по единия, и по другия проблем се намира съзвучност и единомислие - в своя отчет за срещата си в югославската скупщина със Сретен Вукосавлевич, българският пълномощен министър в Белград отбелязва това единомислие и уверява сръбския политик, “че нито един македонец от Българска Македония не би се съгласил да отиде към новата Македонска държава”.
При така сложилите се политически обстоятелства уреждането на въпроса с присъединението на Пиринска Македония и със статута на македонската емиграция в България се отлага във времето, като българското партийно ръководство успешно употребява тази емиграция за свои вътрешнополитически цели. Създадената македонска бригада участва във войната срещу Германия, лявата македонска емиграция в големите квартали на София, Пловдив и другаде е опора на Отечествения фронт. Следващата голяма крачка, две години след установяване властта на комунистите, беше проведеният Х разширен пленум на ЦК на БРП (к), състоял се на 9 и 10 август 1946 г. , на който е поставен въпросът за присъединяването на Пиринска Македония към Народна Република Македония, което трябваше да стане на базата на един съюзен договор между България и Югославия, който да уточни границите на присъединявания Пирински край, отчитайки волята и общите интереси на македонския народ, както и “правото на кооптиране на българско поданство за желаещите да използват това право жители на Пиринския край”. На пленума се формулира като решение становището, че това присъединяване е в “интерес на македонския народ, както и на България и на Югославия”, “задължават се всички партийни членове и преди всичко членовете от Пиринския край, най-строго да съблюдават и практически да провеждат тая директива на партията по македонския въпрос и настоятелно се препоръчва на македонската емиграция в България “всячески да съдейства за укрепването на братската нам Македонска Народна република, както и за подготовката на обединението в нея на македонското население от Пиринския край”. Пленумът декларативно задължава партията на българските комунисти изцяло да се ангажира с организационната страна на въпроса и “с провеждане на разяснителна работа в България сред македонската емиграция”.
Присъстващите на пленума наред с факта, че “имаме компактни маси от македонската емиграция и цели квартали с десетки хиляди население, какъвто е в София квартала при Разсадника с 40 000 население, Кючук Париж в Пловдив и т.н.”, изтъкват, че “с тази емиграция не се работи както трябва, или по-точно никак не се работи”. Това, като се има предвид политическата обстановка в страната, едва ли е случайно. Нещо повече - констатира се, че “за първи път в нашия парламент няма представители на македонската емиграция. В миналото, по време на фашизма, особено след неговото засилване, след 19 май 1934 година, а и преди това ние винаги имахме представители на македонската емиграция”. От изказването на този участник в пленума личи, че той въобще не схваща нито разликата, нито ролята на това представителство, за него нещата са както преди Девети септември и затова той наивно заявява: “Аз смятам, че между депутатите от Пиринския край и Горноджумайска област трябва да бъдат излъчени избраници, които да бъдат членове на нашата парламентарна група”, на което Антон Югов ехидно подхвърля, че ако тогава е имало македонска група в парламента, “сега има двама министри и един регент”.В края на краищата се взема решение, че “македонците от Пиринския край трябва да имат в изборите за Велико народно събрание свои македонски кандидати, а в самото Велико народно събрание - своя македонска парламентарна група”. След близо две години от радикалната политическа промяна се препоръчва “вестник “Пиринско дело” да добие преимуществено македонски характер”. Решенията на пленума своевременно са направени достояние на Йосиф Броз Тито.
По пътя, водещ към реализиране на тези задачи, следваше да бъде ликвидиран Македонският научен институт, който десетилетия фалшифицираше историята и замъгляваше съзнанието на македонската емиграция - този институт, който не беше нито македонски, нито научен. А след това - да бъдат разтурени македонските братства, същите, създадени някога уж да бъдат в помощ на националноосвободителната македонска борба, ръководена от Вътрешната македонска революционна организация. Но не става така - “впоследствие братствата се превърнаха в проводници на чужди, противомакедонски интереси и с това причиниха големи пакости на борческа Македония”. Но това разтуряне не протече гладко - върховизираните ръководители на тия братства по места се съпротивляваха, не искаха да предадат имуществата, учредяваха ефории (фондации) на които да ги прехвърлят и т.н. При всички политически промени и сътресения те оставаха верни на своя български сюзерен - достатъчно е да споменем в тази връзка, че когато след разтуряне на сталинскито Коминформбюро българската Компартия сервилно и послушно се отказа от позицията си по македонското обединение - тия същите хора уверяваха света, че “македонското население в Пиринския край решително заявява, че то не желае едно такова присъединение”.
Проведеният ХVІ пленум на ЦК на БРП(К) по македонския въпрос доведе докрай отстъплението от решенията на Х пленум и принципиалното становище по въпроса - и тук македонската емиграция се оказа разделена на две. Достойните нейни представители, тези, които не бяха превили коляно пред върховизма в миналото, и сега намериха сили и кураж да се противопоставят, каквото и да им струваше това в условията на сталинистка България. Изтъквайки, че новите решения са в противоречие и разрез с решенията на Х пленум и изказванията на Георги Димитров, те заявяваха: “Според нас това отстъпление от досегашната политика на партията по този въпрос е погрешна стъпка, която води към опасни последствия. Тези решения не дават една правилна марксистко-ленинска линия по македонския въпрос”.
Междувременно с излизането в опозиция на някои от отечественофронтовските партии, македонският въпрос се превърна в част от вътрешнополитическата борба. Опозиционните лидери застанаха открито на старите шовинистки позиции - търсейки популярност сред националистически настроените слоеве, нейните представители провокативно питаха: “Изразява ли правителственото мнение в.”Работническо дело”, който твърди, че македонската емиграция и населението от Горноджумайска област представляват македонско малцинство, че същите нямали български произход и не са българи и че тяхното обединение могло да стане само на базата на Македонската Народна Република”. Резултатът от тия провокации и кампанията в тази връзка в опозиционния печат беше този, че правителството протакаше и бавеше присъединението с надежда за провалянето му.
А когато това беше вече факт, в Пиринска Македония настанаха мрачни дни - както в онова върховистко минало, спомените за което бяха още пресни. Местните български власти, несигурни в положението си, искаха от София “да се засилят граничните войскови части”, “да се подсили милицията с една моторизирана част”, “да се отпуснат шинели, обуща и храни на групите за съдействие, които участват в засади и преследвания” - т.е. за новите върховистки шпицкоманди, “пътищата да се поверят на военните власти”, “да се въведе най-строга проверка на пътниците - лични карти, открити листове, оръжие и багаж”, “да се изселят вредните елементи от града и околията и учрежденията се прочистят от съмнителни служащи”, да се въведе “резервна милиция по места”, “да се предприемат частични и внезапни блокади в града и околията за проверка на хората, търсене на оръжие и други материали”, “да се предприемат мерки за подобрение сигурността и охраната на отговорни другари (безопасни квартири, оръжие и др.)”, “да се изселят от града и околията всички опасни врагове”.
Коментарите, както се казва, са излишни - Пиринска Македония се връщаше в дните на робство и насилие, на терор и потисничество, в ерата на “тегло и робия”. Корените на великобългарския шовинизъм се оказаха дълги и жилави. Но и упорит и неизкореним остана у македонците стремежът към свобода, национална независимост и единство. Една борба, която продължава.

Врати се на претходната страница   Врати се горе