Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...

БИЛЯНА ВАРДАРСКА

А ето какво пише Георги Караславов:
“С истинско възхищение се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния патос на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му находчивост в областта на хумора. Поразяваше го неудържимата продуктивност на рано загиналия поет, безкрайното разнообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално явление в нашата национална литература, и казваше, че ако беше поет на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо не само боевите песни на Смирненски... Вапцаров поставяше на високо равнище и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните преживявания на обикновените прости хора, на работниците, на обитателите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, но се учеше по своему, творчески...”
Тук всичко е точно и вярно. И ако липсва нещо, то е само едно - невъзможността да се разкаже обичта. Защото има неща, които не могат да се разказват. Като красотата на музиката например.
Каква би била представата ни за “Мечтание” на Шуман или за “Любовен романс” на Бетовен, за Четвъртия унгарски танц на Брамс или за “Болеро” на Равел, за “Малка нощна музика” на Моцарт или неговата Четиридесета симфония, за ариите на мадам Бътерфлай или Кавардоси, за увертюрата на “Норма” от Белини или за “Италианско капричио” на Чайковски, ако тяхната красота можеше да се разказва с думи, а каква е тя, когато думите изчезват и музиката разговаря със сърцето на човека.
Без посредници.
Бойка Вапцарова - това е човекът, който ни разказа за най-страшните трагедии на своя живот, но не намери сили да ни разкаже за обичта на Никола Вапцаров към Христо Смирненски.
Освен всичко друго, Никола Вапцаров най-искрено се е гордеел, че Христо Смирненски е македонец. За да не се повтарям, ще цитирам думите му по-нататък - така, както ги е чул и записал Георги Караславов.
По много теми от областта на литературата, театъра, киното, изкуството, културата са беседвали двамата приятели.
Една от тези теми е народната песен.
Тази, която се ражда в сърцето на народа.
И е неповторима като съдбата му.
И оживотворява духа му в най-зловещите трагедии.
И е трогателен химн за неговото безсмъртие през вековете.
Ето какво пише Георги Караславов за тези разговори:
“ - Ти вземи народната песен, този гениален първообраз на всяко художествено слово - казваше той. - В народната песен всичко е вързано в едно едничко цяло и при това с най-съвършената образност. Ама ще речеш - киното е съвсем друго нещо, филмът е сложна работа. Същото е, само че с други средства. Но понякога една народна песен казва много повече с три-четири строфи, отколкото един пълнометражен филм с реакционна тенденция.
Вапцаров попадна на една тема - темата за народната песен, която много го занимаваше.
- Защо? - попита той и очите му пламнаха, което означаваше, че се възмущава. - Защото в народната песен е даден къс от живота, там е втъкана самата правда на живота. А в глупавия филм се мъчат да те лъжат. Народът пее за онова, което е негово, което го вълнува. И затова той няма нужда да лъже себе си. Песента, която сам е изпял, му казва много неща, вълнува го. А разни мракобесници се опитват да лъжат, да заблуждават народа. Ето къде е разликата.”
За народната песен и за нейната художествена сила ние говорихме и друг път...
- Аз - каза Вапцаров - обичам народната песен. Обичам и да я слушам, когато я изпълнява някой добър певец, и да я чета, ей така, за собствено удоволствие.
Това даде повод да заговорим за особеното въздействие на местната народна песен.
- Наистина - призна си той, - най-много обичам македонските народни песни.
Възразих, че това не е правилно, защото аз обичам нашенските, южнобългарските, тракийските народни песни, но май по ми харесват македонските народни песни.
Вапцаров, който пъстреше нашите разговори с умни закачки, ме погледна хитро.
- Значи не си лош македонски зет.
Казах му, че особено обичам да слушам народните песни от последните борби на македонците за свобода. И се удивих, че никъде другаде у нас няма такива прекрасни и истински вдъхновени народни песни из най-новите народни движения. Македонците са изпели чудни народни песни за нови войводи, за сражения, за Илинденското въстание, а още нямаме свестна народна песен дори за Септемврийското въстание.
- Не случайно - вметна той, като ме погледна хитро - Македония даде Христо Смирненски.
Казах му, че според сведения на Вазов, неговият прадядо също бил македонец.
-Ето, видиш ли - отметна той непокорната си коса и вдигна глава, като ме измери присмехулно. - Какво ще ми се перчите вие, тракийците. - И като зае някаква престорено мечтателна поза, подхвана:
“Жална ми бабо, послушай...”
Малко по-горе цитирах обещаната фраза, с която Вапцаров изразява гордостта си, че Македония е дала Христо Смирненски. И ако той не е получил славата и признанието, което заслужава, това не го прави по-малко феноменално литературно явление, защото към удивителната красота на неговата поезия те не могат да прибавят нищо - точно така, както и не могат да отнемат нищо.
И Христо Смирненски е бил необикновено скромен и човечен. Но за разлика от Вапцаров той е знаел кой е.
Преди години разговарях с една негова братовчедка. Разказа ми интересни неща. Неведнъж Смирненски казвал:
- Не искам повече... Искам поне още десет години да живея. И тогава вие ще видите какво ще бъда аз.
Уви! Уви!
Съдбата не му ги отпусна...
А толкова малко е искал!
Ще се върна за разговора за народната песен.
По всяка вероятност, макар рамката на общата политическа линия да е била известна, изглежда детайлите, болтовете и гайките не са били конкретизирани до степен, която би им позволила да бъдат сглобени в действен контролиращ и санкциониращ механизъм и затова в спомените на Караславов са се промъкнали неща, неприятни и неприемливи за неовърховизма. Така например тук става дума за македонски народни песни, т. е. , че са сътворени от македонски народ, а не от... българи в географската област Македония.
Георги Караславов не употребява израза “македонска нация”, а “македонски народ”, но тези понятия не са диаметрално противоположни, а биологически роднини.
И двамата приятели, които не могат да бъдат обвинени в некомпетентност или дилетантство, са единодушни, че македонските народни песни са по-хубави от българските.
Нещо повече - македонският народ е сътворил песни за своята историческа съдба, каквито българският народ няма. Дори една свястна песен, както пише Караславов. По-нататък той не е отишъл, но който иска, може да го направи, ако желае да се отдаде на размисъл по такива постулати като народопсихология или национален характер и какво от него се проявява в националното своеобразие на културата.
Подобни “недоглеждания” по-късно вече са невъзможни.
“Летописът...” на Бойка Вапцарова излиза от печат седемнадесет години след спомените на Георги Караславов.
Ето какво можем да прочетем там за същото:
“Караславов и Вапцаров често говореха за народната песен и какъв гениален първообраз е тя за всяко художествено слово. Не само пред Гец, но и навсякъде Кольо не пропускаше случай да изтъкне народната поезия. В доклада, изнесен при откриването на литературния кръжок, той подканва младите писатели да изучават народния фолклор, обичаите и езика, типични думи и образи, да пишат просто и честно...”
Както виждате, партийната линия, намерила израз в съответно секретно решение на политбюро на ЦК на БКП, да се премълчава всичко македонско, е спазена стриктно. Но когато някой премълчава нещо, което историята не му е позволила да прилапа, нима то наистина не съществува? Или именно защото съществува, то се премълчава, изопачава, преследва - и жестоко, и подло... Нима може да бъде унищожено с логиката на абсурда?
Ще посоча само един пример.
Същността на всичко, което съвременната българска пропаганда излива срещу македонците, се свежда до трите думи: “Вас ви няма!” И какво става, когато този лозунг се приложи на практика?
Ето какво става.
При посещение на делегация на ОМО “Илинден” -ПИРИН в Страсбург са сформирани два екипа. Първият екип се среща с делегациите на Ирландия, Русия, Унгария, Хърватско, Швеция, Австрия и Белгия. Вторият екип провежда срещи с делегациите на Литва, Сърбия, Словения, Албания, Норвегия, Холандия и Украйна.
Но среща с българската делегация е невъзможна - тя дори не благоволява да отговори на поканата, която й е изпратена.
И какво доказва на Европа - че македонците ги няма или че ги има?
Възниква още един логичен въпрос - А кой е дал указанията на българската делегация за подобно поведение?
Предполагам, че и без никакво доказателство всеки може да си отговори на този въпрос.
По време на живковизма всеки, който запяваше македонска народна песен, можеше да бъде арестуван и малтретиран и влизаше в оня списък, според който животът му трябваше да бъде направен непоносимо черен, защото поговорката “Който пее, зло не мисли” в шовинистен превод твърдеше, че който пее македонски песни, мисли зло на България.
По това време един познат, който по-късно се изяви като неовърховист и постигна завидно блаженство на храносмилателната си система, ми зададе следния въпрос:
- Ние непрекъснато твърдим, че македонците са българи, а преследваме песните им. И какво излиза - българи преследват българи, затова че са българи. Ти какво мислиш?
Усетих капана на въпроса. И понеже бях хващан в много капани, реших този път да не се хващам в нов капан и затова му отговорих само с няколко думи:
- Има логика в това, което казваш.
Демократичният цинизъм се оказа диаметрално противоположен наследник на демагогията на живковизма, защото в безсилието си да прилапа Македония, издигна лозунга, че всичко македонско е българско.
От-вра-ти-тел-но!
А което е неудобно да бъде българско, великодушно се отстъпва на Гърция. И Гърция, която след балканските войни си присвои 34 хиляди квадратни километра македонска територия заедно с населението й, и България, на която бяха подарени само 8 хиляди квадратни километра, оформиха балканския дует на отрицанието на Македония.
Но да преминем по-нататък.
Като всеки голям и истински творец и Никола Вапцаров е имал своята голяма поетична мечта и я е споделил с Георги Караславов. Ето как е станало това:
“Аз все чаках Вапцаров да се “запали” от моя сюжет за пиеса, но той все мълчеше и пушеше. Така ние излязохме на улица “6 септември”. И изведнъж, вместо за пиесата, Вапцаров, като никога, заговори за сюжет на поема, който сюжет вече се канел да разработи. Това за мене беше нещо съвършено ново - Вапцаров рядко се отпущаше да заговори за свой творчески план, да повери другиму мисли върху бъдещо художествено произведение, особено пък за поема. Тогава поеми се пишеха много рядко - това беше почти изоставен, забравен литературен жанр.”