Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Календар

ИЛИЯ ТРЪЧКОВ: “Мисля, че с това най-много ще помогна на татковината!”


ИЛИЯ ТРЪЧКОВ. Македонски революционер, един от най-младите членове на гемиджиите. Роден през 1884 година във Велес. Атлетично сложен, мълчалив, но изключително храбър. Революционната си дейност прикрива с това, че от време на време работел в Солун като обущар. На 23 април 1903 година заедно с М. Арсов и Д. Мечев минирали (неуспешно) железопътната линия недалеч от Солун в направление към Дедеагач. Геройски заедно с много по-възрастния от него Мечев след два дена, на 30 април, в наетата стая на Мечев изпълнили завета, даден пред другарите - самоубили се.
Йован Павловски в “Гемиджиите” пише: “Беше му симпатичен, както и келнерчето от международния влак Белград - Цариград Милан Саздов. Най-късно утре във Велес ще научат за смъртта на Илчо. Как ли самият Йордан Тръчков ще приеме новината за смъртта на единствения си син? Мечето познаваше Йордана: беше пет-шест години по-млад от него. Бащата на Йордан, Лазар Тръчков Андонов, много отдавна се пресели близо до Вардар, за да бъде по-близо до нивите. Виждаха се с Йордан от време на време. Първото му дете беше момче - Илчо, а после три дъщери една след друга. Как ли само ще приеме вестта за смъртта на сина си, в чието обучение вложи всичко, което можеше да вложи: и грижи, и безкрайна любов, и пари?
- Илчо - най-после се реши Мечето, - защо искаш да умреш?
Пита го, а гледа все така през прозореца навън.
Чу:
- Мисля, че с това най-много ще помогна на Татковината!
Съвсем прост отговор, помисли Мечето. А какво трябваше и да очаквам, впрочем?
- А ще знае ли това Татковината да го цени?
Никога Илчо не е бил по-сигурен в това, което каза:
- Убеден съм: ще знае!
Мечето кимна с глава: може би!
Взе една бомба, запали късия фитил, почака малко и я хвърли през прозореца навън. След малко бомбата избухна.
- С това ще привлечем войници и полицаи!
И още веднъж се обърна към Илчо. Гледаше го право в очите:
- Слушай, Иле, ти си само на осемнайсет години и животът е пред теб. Аз съм на двойно повече години и от живота нямам какво повече да искам. И двамата направихме всичко, което можахме. Сега е моментът да решиш - можеш да избягаш през градината зад къщата и никой няма да те обвини за това.
Илия Тръчков поклати глава:
- Аз отдавна реших.
Мечето се приближи, хвана го с ръце за реверите на палтото и го разтресе:
- Млад си, има защо да живееш!
Илия Тръчков спокойно му свали ръцете от реверите си:
- Аз наистина отдавна съм решил! - каза...
Дъжд от куршуми удари в стената отвън. Някои от тях влетяха в стаята и се забиха в отсрещната стена. Наместо отговор от стаята към улицата полетяха две бомби.
- Легни! Легни! - командваше черният бимбашия Хусни ефенди.
Войниците, а и той самият, легнаха по плочника. Към войниците полетяха нагорещени парчета желязо. Негърът пак изкомандва:
- Огън!
И пак дъжд от куршуми полетя към стаята, където се намираха Димитър Мечев и Илия Тръчков.
Този неравностоен дуел продължи половин час... час... два часа... три часа... . На улицата останаха да лежат седем убити войници и най-малко още толкова ранени.
Градският часовник отброи дванадесет. Почваше третият ден на атентатите - четвъртък, 30 април 1903 година - денят на смъртта.
Мечето беше настойчив: “През цялото време се опитвам да си обясня защо искаш да умреш?” - пита.
- Тука няма нищо какво да се обяснява - дадох дума и искам да умра! - прошепна Илия Тръчков.
Мечето почна да пълзи към шкафа, чийто горен край беше изпочупен от куршумите, които удряха по него: напоследък някои войници стреляха от отсрещните къщи и куршумите в стаята чупеха всичко, което се намираше малко по-високо. Легнал по корем на пода, между изпопадалата мазилка и парчетата стъкло, Мечев отвори шкафа. Най-долу имаше едно чекмедже. Мечето отвори и него. В меко осветената стая в чекмеджето хубаво можеха да се видят два револвера. Мечето ги взе и се отдръпна, пълзейки, на старото място, до стената под левия прозорец.Вдигна единия револвер и гръмна, после вдигна и втория и пак гръмна.
- В ред са - рече.
Тишина изпълни стаята.
- Мисля, че доста дълго ги задържахме - рече пак.
Мечето се довлече до Илчо и му каза:
- Вземи!
Илчо и само това чу в тази заглушителна пукотевица. Взе подадения му револвер.
- Зини!
Зина. Мечето му постави в устата цевта на своя револвер.
- Слушай ме добре! - заговори му Мечето. - Ще сложиш цевта на твоя револвер в моята уста. Аз ще вдигна лявата си ръка. Когато я спусна, ще дръпнеш. Разбра ли?
Илчо кимна с глава - разбрал е! Подпряна на Илчовите долни зъби, в устата му спокойно лежеше цевта на Мечевия револвер. Мече наистина имаше спокойна ръка. Слаба треска продължи да му тече по тялото. Нищо друго - само тази слаба треска.
Мече гледаше момчето - то беше спокойно.
Запита го: “Ще можеш?”
Илчо още веднъж потвърди с глава.
Мечето не можа да издържи. С лявата ръка бащински го погали по главата. Почувства влажната кожа на момчето. И студената пот, която почна да го облива.
- Смело момче си ти, Илчо!
Илия Тръчков се усмихна. Усмивката направи лицето му още по-младо.
Мечето зина. Илия Тръчков постави цевта на своя револвер в устата му. Той вече беше вдигнал лявата си ръка.
Клекнали на колене, в полутъмнината те стояха един срещу друг като две сенки от някоя малко вероятна приказка, която се разказва само в изключителни случаи. През прозорците и през балконската врата влизаше слаба светлина от пожара на Банк Отоман - той никак не отслабваше. Навън заглъхнаха тътнежите, престанаха пукотевиците. Някаква гъста, много гъста тишина падна на улицата, влезе в стаята, сякаш да покрие Мечето и Илчо. Черният бимбашия гледаше в прозорците от насрещната къща и като да очакваше нещо. Стори му се, че тази тишина, която всички почувствуваха като някакво предзнаменование, трае премного дълго. И тъкмо тогава, когато искаше да даде заповед за нов залп, Хусни ефенди чу продължителен револверен изстрел. Само един. Острото ухо на дългогодишния войник можа да разпознае, че това бяха два револверни изстрела, слети в един. И всичко му беше ясно. Изправи се и каза:
- Готово е, войници. Станете!
Нищо не разбирайки, полегналите около него войници го гледаха учудено.”

(По „Личности од Македонија“)