Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.

РАДКО: “ВМРО ДЕЙСТВУВА БЪРЗО И ПРИБЯГВА ДО ФИЗИЧЕСКО НАСИЛИЕ”

БОЙКО ТИХОВ

Това са редове от книгата “Черешова задушница” с автор Валентин Караманчев. Издадена е през 1986 година и ми направи голямо впечатление. Аз съм млад човек и по-голямата част от съзнателния ми живот премина в условията на демокрация. Казано по друг начин - във време, когато животът в тази страна е бил направляван и от ВМРО (върховисти) - духовни наследници на някои от героите, описани в споменатата книга; когато много истини са премълчавани или фалшифицирани; когато сатанински образи са превръщани в герои. И хората, особено младите, вярват на това, което им се казва, ако нямат край себе си личности, които да им помагат да видят нещата такива, каквито са в действителност.
Не очаквах писания (след чистките, провеждани години наред, за които ми е разказвано), които така ярко да разкриват истинския лик на идола на днешни хора - идол мръсен и кръвожаден, който вече почти век унищожава доброто в душите на някои, които са сред нас, и мечтаят миналото да се повтори. Ужас!
Няма да коментирам. Само ще ви предложа избрани текстове от книгата. Казвам избрани, защото цялата книга няма как да се помести, а съм извадил от нея само редовете, които засягат кървавата слава на Иван Михайлов, на неговите бандити, върховистите, и тяхната организация, носеща откраднато име. Щом сме решили да се борим за правдата, нека да знаем какво е било и да не позволяваме то да се връща.
* * *
“Оцелели от онова време другари помнят, че михайловистите са търсели у Прокоп Хвойнев някакви пари на военната организация на партията. Знаеш, че в нашия край легендата около тези пари е опашата. Заради тях са затрили Прокоп. Комитите не са спипали тези пари.
[...]
Добре, че се случи, където трябва и когато трябва, не господ, а аз, редникът Прокоп Самокишев от двайсет и втори пехотен тракийски на негово кралско височество Карл Едуард ерхерцог Сакс Кобургготски полк, та измолих от великите сили Мърва да остане в България. И покрай нея още седем села намазаха.
Да се знае!
Дванайста година, лятоска, ме потърсиха аскер в 41 низамски полк. Събраха сума народ от цялата Ач каза - Гладната околия, както нашият Неврокопски край беше известен в империята.
[...]
Щом свърши войната срещу Турция, захвана се Междусъюзническата. След нея ме прехвърлиха в смесената комисия за прокарване на границата като ординарец на капитан-топографа ... Разбрах, червената линия е шарната надолу - към Пирин до “Свети Петър”, оттам през Лясковския връх към Боздаг. Призля ми. Мойто родно село Мърва оставаше оттатък чертата. Очите ми потекоха... Трябва да съм припявал като на умряло, видях се заобиколен от офицери и войници. Гледам - срещу ми французинът... Навлажниха се очите на капитана, пък и на други край него. Хвана ме той за рамото: Дръж се, Прокоп. Да ти бере дерта царският брат ерхерцогът Кобургготски, неговата мамка... Арбитърът рече нещо и донесоха картата. Разстлаха я на походна масичка. Измъкна той червен калем... И литна тоя червен сокол от Али Ботуш та на Стъргач и остави права като конец следа върху картата на австро-унгарския генерален щаб.
Оттатък чертата остана само Ловча. Но ловчалии скоро разглобиха селото и го пренесоха 500 крачки насам... Такава е истината!... измолих от великите сили свобода на мърваците... Но никой не ми го признава - ни историята, ни земляците. Къде историята ще пусне човек по цървули в нея. Историята е палат - едни го зидат, други живеят в него.
Земляците, хич да не се бях похвалил, на подбив ме взеха... Благодарности не срещнах, а патих все заради това.
Беше през 1925 година, когато хаирсъзите на Ванчо Михайлов събраха в Дъбница комунисти и земеделци и половината от тях избесиха. Те всички имаха вина, поне че са земеделци и комунисти, а аз попаднах в Дъбница и минах под тоягите съвсем невинен. Заради една нищо и никаква коза, и то не крадена, а изгубена от мене. Добре, че преминах. Можеше там да остана. Ама си мисля, ако бях загинал мърцина, сега щеше да ми е изписано името върху камък.
Навръх Гергüовден беше. Хората чеверме въртят, а на мене коза се изгуби, та тръгнах да я диря... На пътешката под стария тис... попаднах на пусия. Оградиха ме петима. Познах Митруш и Боржозов. И останалите познах - все хора на Работата, районния войвода. Митруш попита какво търся тъдява. Отговорих курназ още: “Коза. Загуби се вчера, стопанката й.” Митруш рече: “Значи коза търсиш? Ние пък от снощи мръзнем и чакаме такъв, който търси коза.” И се хилят... Поведоха ме с вързани ръце към лялüовския параклис и оттам през нощта към Дъбница. И по пътя все за козата се майтапят. Аз нищо не разбирам... Късно разбрах защо се задяват. ... Та моят мамяк ме поведе към Хамбар дере, баш през където е минавал тайният канал на комунистите. Комитите надушили следа към този канал. И паролата купили от издайник. А тя била - “търся загубена коза”.
Аз, разбира се, хабер си нямах ни от партия, ни от канал, ни от парола... Десет дена ме биха и разпитваха за тази пуста коза. Юруч бие, Аспарух разпитва. После взеха да питат за някакви пари. Набедиха ме за ковчежник на комунистите... За тези пари що бой изядох, да ми харижеха накрая, торба да са - не го плащат. Оставиха ме няколко дена без бой, ама и без хляб. През това време какво видях и чух - не е нарисувано в пъклото на тешовската църква. И бесене, и в пещ горене, и във вар попарване, и на ченгел окачване. Само пушка не гръмна, оти в селото щеше да се чуе. А с пушка кавал се не надвива.
Комитите докараха от родопските села кавалджии. Като разбрали хората за какво са събрани, взели да се дърпат.
Кавалджиите останаха. Къде ще се денат? Сам войводата Ливадишки им заповяда. Надуваха пищялките, щом в яхъра почнеха да разпитват някого, та да не се чуват охкания и вой човешки оттатък дувара.
Имаше кавали всякакви - от един до четири боя, сливови, дрянови, везани с кокал и калаена жичка, шарени на овчарски огън. Имаше пискуни триставни, двоянки-гласници, дюдюци, едно сворче от крак на орел, което плачеше като пиле сплашено. Все тъжни песни караха кавалджиите. Гласяха ги по писъците. Завиеше ли някой силно и те надуят, като че по гърбовете им сипят удари. Сворчето пищи, сграбчено в нокти, двоянките вият, кавалите гърдят дебело, тоягите думкат в кървав тъпан. Стихне ли нещастникът и песента отмалее. Ручат само дяволските дупки. Свирачите спрат - дъх да си вземат, слюнка да сберат.
И досега чуя ли кавал, косата ми се възправя. Ослушвам се за човешки вой по песента.
[...]
От кавалджите разбрах, че ще дойдат важни гости. Сгря ме надежда да ме отърват поне те от мъките. Изведоха ме една утрин да замета двора. И тъкмо тогава комисията влезе. Напред вървяха двама. Единият веднага познах - генерал Протогеров. От солунския фронт го познавам. Командуваше артилерията... Заизкачва се след по-младия, изглежда, и по-важен от него, ама нали не го познавах, та него да помоля? После разбрах, че е бил самият Ванчо Михайлов.
Към обед комисията си отиде.
[...]
Вече бях си отдъхнал, че повече няма да ме бият. Свалиха ме пак на двора. Там - Аспарух и Юруч, до тях в краката им проснат човек. “Познаваш ли го?” - пита следователят Аспарух. Можеш да познаеш, че това е било човек, ама кой точно и майка му не ще го познае. “Не мога” - отговарям. “Това е другият Прокоп, Хвойнев, даскалът - обади се Архангел Ливадишки. - Ето ви двамата Прокоповци - единият знае за парите. Ще ви обесим. По-добре невинният да пострада, отколкото виновният да оцелее. И двамата на въжето - грешка няма. Първо тебе ще пратим да търсиш козата си на оня свят.”
На гредата под чардака висеше въже. Юруч ме дръпна към примката. Призля ми. Краката ми се подкосиха. Исках да се примоля “Невинен съм”, но глас не излезе от запушеното със страх гърло. Тогава се надигна другият Прокоп и прошепна: “Оставете човека! Хабер си няма от тия пари. У мене бяха... Но вече не са...”
Аспарух се хвърли към него, сграбчи го за косата и повдигна главата му: “Къде са?” “На мястото си.” “Къде?” “Вече не знам” - и изгуби свяст. Ливадишки се закани на Юруч: “Ако е за трепане, всеки може. За кüотек-майстор сме те турили. Умрял не говори.” Аспарух напълни черпалка от кратуна и я изля върху лицето на Прокоп, но той пробълнува само, помня добре - “сега е песъпонеделник... ще дойдеш на черешова задушница...” и клюмна.
[...]
На другия ден ми прочетоха присъдата - “Прокоп Самокишев да се накаже с бой с 20 тояги и глоба 10 000 лева, поради липса на установени данни за участие в разглежданата афера да се освободи, като даде декларация писмена или устна пред свои близки и пред трима верни на организацията лица, че при най-малко участие в противни на ВМРО дела ще отговаря с главата си, с живота на близките си и с имуществото си”.
Месец-година изтече, откакто ме грабнаха в Хамбар дере... Куцукам към село. Кокалите болят. Сърбят струпеите вкоравени. Кърви душата ми. Снагата си натъртена ще завия в прясна овча кожа, ще угася огъня. Душата си пребита с кожата на Аспарух да наложа, не ще й олекне. Вървя към село, друмищата отбягвам, по годините си отъпкани крача. Мисля и премислям колко е трябвало да живее, колко е трябвало да пати Прокоп Самокишев, за да разбере, че няма една, че има две Българии. И междата, която ги дели, всеки сам прокарва, без велики и превелики сили.
Едната е на ненаедници и изедници. Те я доят и стрижат, продават и купуват, делят и парцелират. Другата е наша. За нея светът е малък, а в сърце й е широко. Тяхната им е имот. На нашата ние сме ратаи доброволни. Нихната умира с всеки от тях. Нашата след човека остава...
[...]

С Л О В О
пред възпоменателна сесия, посветена на годишнина от дъбнишкото клане

Сесията, която проведохме, аз бих определил повече като възпоменателна, но веднага ще изтъкна нейния принос за научното изследване на дъбнишките събития... Позволете ми и аз накрая да откроя някои общи положения.
Преди всичко за ролята на ВМРО. Дъбница е само част от събитията през 1925 г. В един от докладите беше споменато, че Дъбница е връх на тези събития. Аз ще уточня - това беше тяхната тъмна преизподня, техния девети кръг. Тука е отнет животът на повече от сто човека, тука са били докарани и подложени на ужасни мъчения повече от триста души. Неизвестното село, избрано заради неговата затънтеност в подножието на Родопите, е имало нещастната участ да се превърне в истински ад за комунисти, леви земеделци и санданисти.
Прогресивните сили в Пиринския край тогава са воювали срещу два еднакво жестоки фактора: единият е фашисткият режим на Цанков, и другият - ВМРО и по-специално нейната върховистка десница, узурпирала ръководството на организацията.