Infinite Menus, Copyright 2006, OpenCube Inc. All Rights Reserved.
Пред стогодишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров
Неопровержимите факти говорят за македонското национално съзнание на разстреляния от българските фашисти поет

АЗ ПАК ТЕ ОБИЧАМ, РОДИНО НА ГОЦЕ И ДАМЕ...

БИЛЯНА ВАРДАРСКА

След толкова десетилетия, отпътували в бездната на миналото, не се наемам да поставя на аптекарски везни отговорите на въпросите какво точно са знаели македонските главорези за идейните убеждения на Никола Вапцаров и какво точно не са знаели и доколко са виждали в тях смъртна опасност за своите интереси, но безспорно са знаели, че той не е техен човек и задействува ли връзките на баща си, ситуацията може да стане прекалено неприятна за тях. Но в тази неизвестност се крие необходимостта “да се затвори устата” на сина по подходящ начин, който да удари бащата в сърцето и да го обезвреди, като го сломи.
Понякога едно престъпление може да се докаже и без наличието на трима свидетели очевидци. Евентуалните опоненти на това твърдение бих посъветвал да извикат за справка... Цицерон. Ако по различни причини не им се отива толкова далече, могат да се запознаят с френската практика от по-ново време, според която под ножа на гилотината може да отскочи и коронована глава, а доказателствата, че това е трябвало да стане точно така, да се намерят след няколко години...
Никола Вапцаров е споделил със свои приятели какво му се е случило една вечер над Горна Джумая на път за Бараково, а те след това са го разказали.
“Към 3 и половина часа сутринта Вапцаров пристигна кален и изморен. Седна и почна да разказва. На връщане от Горна Джумая (сега Благоевград) на един километър от града македонските фашисти му устроили засада. Стреляли по него, но не го улучили. Побегнал назад, но се натъкнал на нова засада. Хукнал през хълмовете на изток, без път. Преминал през нощта повече от 15 километра през урви и дървета. Падал няколко пъти, счупил стъклото на часовника си и едва се добрал до фабриката...” (Л. Стойков - Нов живот, бр. 30, 20 сеп. 1958 г.)
“Той често ходеше сам и в този град (Горна Джумая - б. а.). И почти винаги се връщаше късно през нощта. Веднъж ми се оплака, че са стреляли от засада по него и едвам можал да се отърве с бяг. Попитах го за причините, но той ми отговори уклончиво и аз не настоях повече.” (Ж. Тодоров, Неиздадени спомени - Институт за литература).
“В определения ден за среща Кольо не дойде, но това не ме разтревожи: понякога го задържаше неотложна работа във фабриката. Бях сигурна, че при първа възможност той ще ме намери...
Един път на площада към мен се приближи един рус млад човек, средно висок. Представи се - Любен Василев. Предаде ми много поздрави от Вапцаров. Каза ми, че е негов колега техник и ми предаде едно писмо. Разкъсах набързо плика. Кольо се извиняваше, че се бърка в моите работи, но ме предупреждаваше да бъда внимателна в разговорите с “господина”, който се върти около мен... (секретаря на войводата Мотикаров -б. а.) Разтревожих се да не би Кольо да е нещо сериозно заболял или да не се е случило с него някаква злополука във фабриката, защото не идва от няколко дни в Горна Джумая. Любен Василев, като видя, че се измъчвам от неизвестността, накрая ми разкри: преди няколко дни по пътя за Бараково вечерта някой срелял срещу Вапцаров... След два дни ние се видяхме с Кольо и той ми обясни, че това е дело на македонската организация.Той написал писмо до Иван Михайлов, в което го питал защо го преследват.” (Б. Вапцарова - Спомени за Вапцаров, 1972, с. 97, 98).
“Когато се видяхме наново, той ми показа едно писмо от половин лист, на което бяха написани на пишеща машина няколко реда с подписа на Ив. Михайлов. Ръководителят на ВМРО изказваше съжаление, че срещу Кольо е извършено покушение. Това според него не било дело на хората от организацията, а просто изява на ревност...” (Бойка Вапцарова, Спомени за Вапцаров, 1972, с. 98 - 99)
Още по-голяма яснота по това писмо внася в спомените си Христо Радевски: “Той, разбира се, знаел кой може да стреля и написал писмо до Иван Михайлов в смисъл, че не разбира защо го преследват, когато той в работите на организацията не се меси.” Очевидно македонският главорез е останал доволен от неутрализирането на сина - и неулучилите го куршуми са свършили полезна работа.
И покушението не се повтаря.
Никола Вапцаров продължава да се интересува за съдбата на баща си, за когото се говори, че вече е убит от михайловистите, но всички вдигат рамене и никой не може да му каже дали е жив или не.
Но един ден идва освобождението на Йонко Вапцаров - михайловистите са поставени извън закона.
Всички, които и днес отричат македонското национално съзнание на Никола Вапцаров, по същество го сродяват идейно-политически с неговите неуспели убийци. Но в това няма нищо чудно - защото дори и целият свят да знае истината за Никола Вапцаров, в официална България още не е казана такава, каквато е, нито цялата. Демократичният цинизъм хвърли своята огромна кал срещу светлата личност на Никола Вапцаров, но тя се завръща срещу авторите й с ефекта на бумеранга - закономерен процес, когато еднодневките се мъчат да щурмуват безсмъртие в паметта на човечеството.
Истината, казва Хегел, може да победи само тогава, когато й дойде времето. Затова премълчаването на истината в тиранични времена се превръща в начин за оцеляване. Но когато се създадат условия да се каже истината, а тя се премълчава, това вече е кощунство.
Неимоверно труден е бил пътят към посмъртното признание и неподозирана бъдеща слава. Демоните на битието - безработица, безхлебие, несправедливост, непрежалими загуби, инквизиции, сбогуване с живота, разстрел - едва ли има мъртвешки танц, който те да не са играли върху сърцето и душата на Никола Вапцаров. Но и при тези кошмарни условия той се е самообразовал така, че е познавал достойните върхове на човешката култура. Напразни останаха усилията на неговите оплюватели да хвърлят сянката на съмнението върху огромния духовен ръст на поета. Те забравиха, че колкото е по-голяма една човешка дарба, толкова по-стремително се извисява духовно, и съдбата на изпреварилите времето си винаги е почти една и съща - да не получат от съвременниците си това, което заслужават - добрата дума на признанието. Нека в тази връзка си припомним една интересна мисъл на Атанас Далчев, а именно - че “Читателите на “Хамлет” се родиха двеста години след неговото написване.” Нека си припомним и безсмъртните стихове на великия руски поет Сергей Есенин:
“Лицом к лицу
лица не увидать.
Большое видится на расстоянье.”

Това са удивително точни и верни оценки.
Но нека продължим по нишката на хронологията, която ни предлага Караславов.
“Аз обичах Иван Вазов - пише по-нататък той, - възхищавах се от “Под игото”, от неговите известни, с дълбок социален заряд, реалистически повести, четях и предпочитах много от стихотворенията му, смятах за нещо неповторимо в нашата литература неговата “Епопея на забравените”. Вапцаров уважаваше Вазов, беше играл Странджата в “Хъшове”, но по-определено не се изказваше за него. Аз имах първото отделно издание на “Великата Рилска пустиня”, четях му пасажи, в които Вазов се разкриваше като човек на диалектическата мисъл, като ярък противник на религиозното суеверие, привърженик на науката. Вапцаров слушаше, но не реагираше. Никога не го чух да декламира стихотворение от Иван Вазов.”
Георги Караславов не е сигурен защо Вапцаров не е реагирал и затова пред обяснението си слага едно колебливо “може би”...
По този начин той отново ни дава възможност да четем между редовете.
И ако Георги Караславов има своето предположение, нека и ние имаме своето.
Ако Караславов му беше задал въпроса:
- Защо?
Вероятно би получил следния отговор:
“Да почна с войната
в Китай ли? - Излишно!
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което напева
в ушите невинно,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното име
Р о д и н а!”
(“Доклад”)
Би ли могъл да си представи някой, че един истински син на многострадална, разпокъсана, асимилирана и ограбвана Македония с инфантилен възторг ще рецитира Вазовите стихове:
“Българин да се наричам
първа радост е за мене!”
За македонеца първа радост е Македония.
И това свещено право не може да му отнеме никой.
Какво биха постигнали онези, чиято историческа ограниченост го отрича?
Според мене - биха предизвикали метлата на бъдещето по-скоро да измете мегдана на настоящето от ретроградните наслоения на миналото.
Какво още ни казва мълчанието на Никола Вапцаров?
Той не може да не е знаел, че певецът на “Епопея на забравените” е изпял и други неща, намерили концентриран израз в провикването.
“Но... Македония е наша!”
Чий беше този лозунг и какво се криеше зад него?
На онези, които блажено заспаха в Сан Стефано и не пожелаха да се събудят за реалностите. И понеже Македония не беше тяхна, те й причиниха неимоверни страдания.
Безспорно, след като го е казал в стиховете си:
“Започнаха със мръсните ръце
да пипат във душите на народа.
Гневът бе толкоз много накипел,
че не съзряха вълчата порода,
муцуните под овчите им кожи,
престъпната и плитка
лицемерност.”
(“Илинденска”)
Зад тези стихове се крие една от най-зловещите рожби на българския върховизъм - Винишката афера, в която убитите и арестуваните са стотици и хиляди и са подлагани на най-варварски изтезания.
Вапцаров е знаел, че решението за преждевременното избухване на Илинденското въстание е върховистко. Знаел е и затова в “Илинденска” е писал:
“Вината не бе наша.
Вината беше чужда
и другиму тежи
стотонна отговорност.”
Разшифровани тези стихове ще звучат така:
“Вината не бе македонска.
Вината беше българска
и на България тежи
стотонна отговорност.”
И много други неща е знаел Никола Вапцаров. Знаел е, че под лозунга “Но... Македония е наша!” балканските хищници се хванаха гуша за гуша и пуснаха валяка на войната да стъпче сърцето на един народ и да го ръзкъса на три. И остави след себе си безутешни сираци и разплакани вдовици, изпепелени надежди и оскотяваща мизерия...
“Вред мрак.
И в мрака - тегло и робия.
Глад.
Остана стотици години назад.
А нейде живота пулсира,
израства
завод
след завод.
А моят народ
работи,
умира
както в дълбоката
бронзова ера.”
(“Родина”)
В сърцето на поета е живяла и плакала цялата трагична история на Македония. И въпреки всичко, той е уважавал Иван Вазов като литературна знаменитост.
А сега - за Христо Смирненски, който, както е известно, е македонец.
Преди години ми попадна една книга от Бойка Вапцарова. Когато започнах да я прелиствам, разбрах, че това е книга, в която тя разказва за отношението на Никола Вапцаров към своите събратя по перо, и предварително се зарадвах, защото очаквах да узная за отношението му към Христо Смирненски.
Но не го узнах.
Бойка Вапцарова обясняваше, че не й достигнали силите, за да разкаже на читателите за тази невероятно голяма и светла обич на Никола Вапцаров.