С един колега станахме и близки приятели. Често си гостувахме. Веднъж у тях бе поканен и непознат за мен мъж. Бе твърде общителен, трудно даваше думата на друг. Негов разказ пред компанията ми се видя интересен и ще ви го предам накратко така, както го чух.
- Аз съм от село в Североизточна България. Но животът ми се сложи така, че дойдох да живея в Югозападна. Тук дойдох след една свястна жена, която ми стана съп-руга, намерих си хубава работа, получавах добри пари. Шефът ме уважаваше много. Станах му като дясна ръка. Работех с пари, но никой не ме контролираше. Не знам как стана, но неусетно се превърнах в съучастник в управлението на фирмата. Но... започнах по някое време да усещам промяна в отношението на собственика към мен. И се стигна дотам, че един ден той ми каза да напусна. Нямаше какво да правя. Отидох си. Мой познат след няколко дни ме осведоми кой ме е клепал, за да се стигне до уволнението ми. Останах изненадан. Тук бях срещнал по-различни хора от тези в родния ми край - бяха по-резки, по-откровени, по-малко клюкарстваха, повече псу-ваха и бяха по-бунтарски настроени. Дори бих казал по-диви в благородния смисъл на думата. Като приятели бяха по-честни и всеотдайни - въобще хора, на които може да се разчита. Мошеничеството, лицемерието, подмазвачеството по-рядко се срещаше сред тях. Казано накратко - македонци.
- Шефът ти един ден ще ти се извини, ще осъзнае грешката си - говореше моят познат. - Той като повечето местни хора е чист човек, но най-големият му недостатък е доверието, което проявява към всички. Но е силна натура.
Аз само слушах и си мислех: “Бях започнал да вярвам, че македонците са по-особени хора, а ето че не съм бил прав.”
След известно време с бившия ми шеф се срещнахме случайно. Той пръв ме поздрави и ме покани да пием по една ракия. Съгласих се. Не съм злобен и отмъстите-лен човек, пък тук се научих да говоря спокойно истината в очите на събеседника си и реших и сега да направя това. Но се разочаровах. Бившият ми началник ми обясни как е бил подведен и в знак на извинение и помирение ме покани да се върна на предишната си работа. Отказах. Вече си бях намерил удобно и добре платено местен-це.
Но съдбата ме сблъска с мошеника. Той си мислеше, че нищо не знам! И твърде спокойно го запитах:
- Ти македонец ли си?
- Не - отговори ми той. Разговорихме се и разбрах, че едва ли не сме съселяни - бил от селце на трийсетина километра от моето родно място!
Та така - човек не може да избяга от съдбата си. И все се чудя оттогава защо хората са така различни и така си приличат, какво ги обединява и разделя?
И продължавам да търся отговора.
Врати се назад
Врати се горе
