Или да вземем друг пример.
През месец юли 1940 година вестниците съобщават, че ще гостува съветски футболен отбор. За времето си това е невероятно събитие, а за определени интелекту-ални среди - истински празник.
Ето какво споделя по този повод Николай Шмиргела, цитиран в “Летописът”: “Членовете на Литературния и техните близки приготвят подаръци за съветските спортисти и търсят начин да им ги предадат.
“Установихме се да направим един плакет-медальон - щеше най-бързо и лесно да се измоделира и отлее от бронз.
- Сядай и прави, пък аз ще тичам да уредя въпроса с отливането...
Кольо не се отдели, докато не му дадох още топлия гипс. Той изхвръкна из вратата и отиде да го носи за отливане от бронз...
Но предаването бе непредвидено свързано с големи приключения и не се осъществи.”
Всичко това е така.
И е твърде интересно.
Мозъци, които се изтягат блажено под сянката на мързела, защото са охранени и прехранени от вкусните гозби на официалната пропаганда, нито обичат в някол-ко от собствените си клетки да задвижат мисловен процес, нито да задават въпроси на несъгласието. Удобната половинчатост ги устройва.
Но една будна съвест, която се е ужасила от наглата бруталност на националшовинизма, от подлостта на върховизма, от жестокостта на ванчомихайловистките и “царосвободителски” главорези, от фарисейството на живковизма и демократичния цинизъм, задава неудобни въпроси, защото пита неподкупно:
- Това ли е цялата истина?
Нека дадем думата на фактите.
“През 1940 година Николай Шмиргела изработва бронзовия медальон, който е трябвало Македонският литературен кръжок (заедно с много картички и бележки) да подари на гостуващите съветски футболисти. Самият Шмиргела в своите интересни спомени от 1947 година обширно разказва за това, което в изданието от 1966 година е изпуснато. Ето фактите: на едната страна на медальона, изработен от Шмиргела, в горния дял има развято знаме, в централния дял на което на три реда е написано Свободна независима Македония. Под знамето на малкия медальон е нанесена етническата карта на Македония, в която е написана познатата мисъл на Гоце Делчев. Под думите с по-големи букви е написано Гоце Делчев. На задната страна на медальона е гравирано посвещението Преко другарите спартакисти маке-донската младеш пракя поздрав на младешта от С.С.С.Р 1940, Август. София.
Медальонът е изработен по настояване преди всичко на Никола Вапцаров, който, както свидетелствува самият Шмиргела, насъбрал и му донесъл цял куп карти на Македония. Медальонът представя етническата карта на единствената обединена Македония, изработена от Шмиргела. Като символ на македонската освободи-телна борба не случайно се вземат Гоце Делчев и неговият девиз, който е широко известен и днес. Целта на борбата е постигането на една свободна и независима държава Македония.
Този медальон самият Никола Вапцаров трябваше да предаде на съветските футболисти, но не успя. Това разказва и Николай Шмиргела в своите първи спомени за Никола Вапцаров от 1947 година.”
Хайде да допуснем недопустимото - че в 1940 година Бойка Вапцарова не е знаела истината. А в 1947 година нима не я е научила от публикацията на Николай Шмиргела? Най-достоверното е, че тя е знаела какво може да се каже и какво - не. И човек трябва да се съобразява с това, защото над главата му виси краткият, но страшен въпрос:
- А после?
После “лъжците по професия”, както ги нарича един поет, достойно ще изпълнят своята задача, като пуснат в действие словесната артилерия на мерзостта.
Когато настъпи най-уродливата форма на демокрацията, за Никола Вапцаров се писаха всякакви нелепости. Не бе отминат и детайлът, че “при погребението на дядо Йонко Кольо не се просълзи”. И това е напълно обяснимо, като знаем какво е писал Борис Вапцаров за баща си и отношението на брат си към бащата - изцапан с невинна човешка кръв.
В очите ми имаше още въпросителни - те питаха и търсеха отговор. Аз упорито питах:
- Вапцарова, от всичко, което си ми казала досега, едно нещо не разбрах. Ама никак не го разбрах - не видях твоята лична вина, за да имаш такава трагична съд-ба!
Не получих отговор. А може би не го разбрах и попитах с колебливо предположение:
- А може би изкупуваш чужди грехове? Нали съдбата никога не ни казва какво ще направи с нас и никога не ни дава обяснения за това!
Дълбока въздишка.
Може би сърцето й заплака.
А когато заплаче човешко сърце, сълзите му не се коментират.
Опитах се да бъда мечтател, да гледам напред през тунела на времето, но не виждах дори светлинка от насрещен влак. Реалността обещаваше да бъде необрати-ма, защото дори човешкото безумие изключваше алтернативата, която би погребала човечеството и неговата планета би станала разкошен рай за скорпиони.
- И все пак - казваха очите ми, - представи си, че един ден лицето на света се промени и по земята тръгне Темида с везни в ръцете, като от едната страна постави греховете на човека, от другата - възмездието, и започне да го въздава с меча си...
- Това би могло да стане, ако наистина съществуваше действителна Темида, богиня, разбира се. Но сегашната е рожба на човешкото въображение и жажда за справедливост. Тя може да бъде подкупена или купена и никога не създава закони срещу себе си. Що за правосъдие е това, което се раздава с вързани очи? Що за бо-гиня е жената, която се страхува да погледне престъпника в очите така, че кръвта му да замръзне?
Но нашият разговор стана твърде дълъг.
И тя махна показалеца от устните си. Предупредителният кръст на мълчанието изчезна. Но това не означаваше, че може да се говори свободно. Трябваше да ми-нат години, но истинската свобода не идваше, а някаква уродлива и отвратителна геноцидност, която дори нямаше смелостта да я наподобява.
И ако някой е прочел всичко това и би се попитал защо все пак го разказвам, ще му отговоря само с две думи:
- ЗАРАДИ ИСТИНАТА!!!
Врати се назад
Врати се горе
